Цяло лято казвах, че съм щастливо безработна.

Срещах потресени погледи и недоумяващи изражения. Санким, нещо съм се объркала. Не влизах в подробности, защото бях наясно, че няма да ме разберат. Както аз не разбирам защо, когато се видиш с някой, първо го питаш не как е и какво става, а защо цяло лято стои на село и не работи ли.

Ми, не. Не работи, защото така си е избрал. Или защото така е преценил. Или защото така се налага. И изобщо не е необходимо да дава разяснения. Особено пък на хора, които са толкова извън обсега на близките, че изобщо не бива да си позволяват да задават недискретни въпроси.

Повтарям си израза „щастливо безработна“ почти ежедневно вече три месеца. Защото наистина имах най-щастливото лято от години насам.

Не ми се наложи да заключа почивката си в една седмица. Предвидените шест дни за море нараснаха до десет. И то без да ми натежи на съвестта, на джоба и на сметката за оставащи дни отпуск. Просто времето се разтегли до безкрай и си поиска своя данък да му дам...време.

Не ми се наложи да крада време за децата си. Да ги лашкам от едната до другата баба под строй и в добре пресметнати дни, които да съобразявам с  моите почивни дни, за да мога да измина тристате и нещо километра в двете посоки за един почивен ден.

Не ми се наложи да препускам по прашлясалите и напечени до безобразие софийски улици след работа, за да напазарувам, сготвя и ....каквото още там има да се свърши от безкрайния списък домакински задачи.

Наложи се :

- Да  се науча да си пия кафето на зелената ливадка пред къщата рано сутрин по хлад, в компанията на котката и хубава книга и да открия, че това е най-вкусното кафе.

- Да се науча да изслушвам децата си и да ги чувам наистина какво казват, както и да ги питам какво точно им се яде, за да им го сготвя.

- Да изпитвам удоволствие от готвенето.

- Да прекарвам часове в градината на майка ми, да размахвам мотиката с кеф и да чопля тревата по пътеката с ножче, на колене. И да съм доволна от това!

- Да науча, че децата и реката са неразривно свързани. А и аз с тях.

- Да открия, че срещите с хора, които не съм виждала от поне петнадесет години са ми все още приятни и всъщност са ми липсвали.

- Да установя, че мога да запълвам времето си с неща, които ме натоварват страшно много физически и това да не ми тежи.

- Да затварям зимнина. Всякаква. И да се радвам на стройните редички буркани в мазето и на добре подредените нарязани и насечени дърва за зимата.

- Да намирам време за всичко дребно. И за всичко важно. И не дотам важно.

Ще ми се случи:

- Да имам време да водя децата на училище и да ги прибирам от там. Да ги разпитвам как е минал денят им. Нищо, че са големи и вече им е почти досадно да разказват подробно.

- Да мога да посрещна благоверния вечер подобаващо /естествено, не по готварска престилка/. И да не се налага той да ме чака да се прибера вкъщи посред нощ от работа.

- Да се радвам на малките неща вкъщи.

- Да пия чай в мръчкав есенен ден и да ям пуканки, докато гледам тъп филм.

- Да пътувам повече.

- Да науча нещо ново, та било то и рецепта за сладкиш с круши и карамелена заливка.

- Да прочета ония много интересни десетина книги, които чакат на нощното ми шкафче.

- Да снимам безцелно. Всичко наоколо. И всичко да ми се струва красиво.

- Да дълбая тикви, въпреки че този празник не ми е от любимите.

- Да украсявам вкъщи за Коледа още в края на ноември.

А най-вероятно ще се случи да започна работа. И всичко останало да изчака.

За някой друг път.

Снимката е на автора. Още снимки може да видите ТУК