Знам, че вече всичко се изписа за Корона вируса. Знам, че на всички им писна да четат по тази тема, но някак не мога да не напиша как се чувствам днес – 20 ден в изолация.

За мен изолацията започна от 4 март когато света вече говореше за заразата, а моето тяло реши да направи алергична уртикария. За тези късметлии, които не знаят какво е това искам да обясня. Алергичната уртикария се нарича още копривна треска. При мен се прояви с цялото си величие, достолепие и красота: пари, боли и сърби едновременно. Плюс това получих и огромни оттоци: на очите, на устните, на ръцете, на краката … най-забавно беше когато ми се поду само половината от лицето: дясната ми половина беше като на фолк звезда … без затвореното око, а лявата си беше моята. Естествено, както половината от нашите фолк звезди се пробвах и да пея .. също толкова фалшиво. Оттоците по краката се преместиха на ходилата – там където ви гъделичка, което ми отне възможността да си обуя маратонките и да стъпвам. Ходих на пети до банята, а една приятелка дойде в къщи да ми бие няколко инжекции. Та така … докато света обсъжда как имунитета реагира при зараза с корона вирус, аз все едно съм извънземно и занимавам докторите с откачен имунитет.

Не бих мърморила толкова много по въпроса, но искам да ви обясня, че за мен изолацията започна много по-рано отколкото за вас. Докато бях болна все пак се търпеше стоенето в къщи. Не можех да стъпвам, а когато успях и излязох навън слънцето предизвика нови обриви та бързо се прибрах. Колебаех се дали да се превърна в принцеса или във вампир … и двата вида съществуване предполагат пазене от слънцето, само че принцесите живеят по-малко … В крайна сметка някъде към 10-тия ден от лечението с урбазон и алергозан, когато вече някои части, на които се сяда ми бяха посинели взех решение да стана вампир.

Не стига това, но отивайки в поликлиниката да ми ударят поредната доза сестрата ме посрещна в „пълно бойно снаряжение“. Направо ми прилоша: маска, очила за работа в силно запрашена среда, шапка за баня, найлонов шлифер до земята и под него гащиризон за лов на диви патици. Коридора беше току що измит с белина, което при мен предизвиква сълзене на очите и носа, кихане и кашляне. Опитах да обясня, че е от дезинфектанта, ама кой ще ми повярва в това време. От вратата сестрата започна: измий си ръцете, съблечи грейката /завря я в черен чувал за смет/, измий си ръцете, свалям дънките до някъде, измий си ръцете … после ме поля с дезинфектант. Цялото това чудо ми дойде в повече и почти нямам спомен от инжекцията въпреки синините … после се облякох, тръгнах към вратата. СТОЙ! Чисти бравата преди да я пипна. После след мен пак. После и при външната врата същата процедура. Реших да успокоя жената … постоях навън, престанаха да ми сълзят очите, носа и да кихам и и звъннах отново. Мисля, че горе-долу успях …

Следващия ден обаче или нямаше дежурен, или се страхуваха да ме приемат та се наложи мъжа ми, с диплома на машинен инженер да ми бие инжекциите … цели три дни. Какъв човек се оказа този мой мъж не знам … кълне ми се, че ме обича, понякога даже ме целува след 10 години брак, а най-безжалостно ми бие мускулни инжекции в синините обучен само от you tube… Кажете как да имаш доверие на мъж после?!?!

Та така … водя ви с цели 10 дни карантина повече. Така, че никой да не е посмял да ми се оплаква от социалната изолация, липсата на кафе с приятелки и биричка с приятели. Да не съм ви чула да мъцате, че вчера, излизайки да изхвърля боклука, в едно малко пликче, че това е единственото ми излизане от дома, фиксирах една улично кученце. Само да споделя, че храня бездомни улични кучета и котки години наред. Сега имаме едно куче, което е с перфектните размери за малък апартамент: два пъти по-голямо от улична котка … Та огледах кученцето, ела, ела малко кученце, ела да те вържа и заведа насила дом … за да имам кого да разхождам..

Направо го фиксирах с пунктирана линия като във филм за робокоп. Кученцето се оказа вече патило и като го понесох към стълбите започна да ръмжи, да оголва зъби, а после започна да лае неистово. Показаха се няколко /абсолютно всички/ съседи, които започнаха да крещят да не пипам животичето, че и те си нямат, ама виж ти не са тръгнали да крадат общи улични кученца … Пуснах нещастното животно и се прибрах с наведена глава.

Разбира се, после спретнах един скандал на мъжа ми: Какъв човек си ти бе? Хем инжекции ми биеш, хем куче не поиска да си вземем … от години искам, а ти не та не ….

Та така …. Сега седя в хола сама, гуша едно „огромно“ плюшено куче, чистя стълбището по два пъти на ден и мълча. Гадна работа… ще си взема кафето и ще сляза да го изпия в колата. Поне да си мисля, че съм излязла на кафе. Разбира се, ще звънна и на някоя приятелка да си мърморим заедно против гадните ни мъже, които не пожелаха да ни вземат кучета …