В моята работа ми се налага да пътувам много и то с обществен транспорт кога влак, кога с автобус … кога с каквото ми падне.

Понякога когато пътувам с влак ми се налага вместо престой 20 мин. На някоя гара да се окажат 40, но с времето свикнах да приемам това за нещо не толкова фатално. Чета си книжка, пия кафе и се опитвам да не дишам, защото в ЖП гарите … мирише. Няма да ви обяснявам на какво. Тези от вас, които са имали късмета да пътуват с влак, да прекачват влак, да седят в някоя гара, на почти неизвестно населено място знаят на какво мирише. Както и да е.

Пътуването с автобус носи други радости: понякога автобуса се е повредил и не минава на спирката, на която стоиш вече повече от час. Не минава, няма и да мине резервен автобус. То когато автобуса е произведен преди да си се родил, а вече си минал четиридесет си е съвсем нормално. Виждала съм и автобуси, които ако бяха граждани на страната ни отдавна щяха да се пенсионирали, но … Просто днес няма да пътуваш с автобус и това е.

Хората на село са свикнали: отлагат замислената работа в града за утре и се прибират по живо по здраво в къщи. Но какво правя аз, като трябва да се прибера точно с този автобус, който е решил, че днес няма да работи?!?!

Стоя си на спирката и чакам. Точно „стоя“, защото поради липса на пари или на далновидност има спирка с миниатюрна пейка само от едната страна на пътя. Понякога си позволявам да седна и на пейката, но това е рисковано, защото шофьора на автобуса може и да не спре. И пак си оставам в селото, в което друг автобус не минава, друг влак също не минава … а аз все пак  трябва да се прибера в къщи.

Та в един такъв ден, си стоя на спирката, чинно ходя напред – назад по кратък маршрут защото се страхувам, че шофьора ще ме подмине и държа да следя кой идва и … спира кола. Не е бял мерцедес, а обикновена малка кола с мъж и жена в нея. Жената ми казва: Госпожо, няма смисъл да чакате автобуса, той днес няма да пътува. Хубава работа – отговарям аз и се усещам как зъбчатите колела в мозъка ми започват с мъка да се въртят в опит да решат проблема с моето прибиране.

А вие за къде пътувате? Ами за града – отговарям аз. Добре, ние имаме 10-тина минути работа и ще се върнем да ви вземем защото и ние пътуваме за там.

Зарадвах се. Седнах на пейката, зачаках и онези същите зъбчати колела в мозъка ми запознаха да произвеждат картини от криминалните филми. Една от тях се открои много ярко: приятни и мили млади хора, сложили в багажника на колата една лопата и чувал … ясно най-вероятно са серийни убийци.

То, за да си сериен убиец не трябва непременно да ти е изписано на физиономията. Даже обратното – добре е да имаш приятна външност и поведение, което не буди никакво съмнение.

Дойдоха хората, аз се качих и в последствие се оказаха се много приятни и пътуването също беше много приятно. Не ми се случи нищо лошо.

Но в мен остана една горчивина: даже когато някой, ей така безкористно реши да направи нещо хубаво за непознат,  този непознат се отнася със съмнение. Не казвам, че трябва да сме прекалено доверчиви, не казвам и че всеки ти мисли доброто или най-малко, че не иска да навреди … но защо престанахме да се доверяваме? Защо престанахме да правим мили жестове, които нищо не ни струват? Защо престанахме да бъдем хора?