Да не забравяме и сърцето ми, което грейна. После се замислих за това, че усмивката на чужд мъж ме направи щастлива. А усмивката на моя мъж даже и не забелязвам. Под „моя“ имам предвид това, че живея с него, а колко е мой е съвсем друг въпрос. Чудя се колко ли пъти съм пропускала да забележа, че ми се усмихва с онази усмивка предназначена само за мен. Даже вече забравих част от усмивките му: сещам се, че има една която е предназначена за малко кученце или за огромно страхотно куче, има и едно специална – за майка му, една за онези филми от рода на „Луда надпревара“, една за спорове на политически теми и една усмивка за мен.
Ето тази последната забравих да виждам. Да оценявам. Да предизвиквам. Да очаквам.
Дали не ми се усмихва вече по този начин с усмивката предназначена само за мен? Или се усмихва, а аз въобще не забелязвам. Как нищо не значещата усмивка на благодарност от непознат мъж накара пеперуди да полетят в стомаха ми, а въобще не забелязвам усмивката на мъжа с когото живея… Шантаво нещо сме ние жените. Съмнявам се, че усмивката на мъжа ми, предназначена само за мен, отново ще ме направи щастлива, но днес си обещах поне да видя дали все още съществува тази специална усмивка.
А за другите му усмивки съм абсолютно сигурна, че съществуват: онази за малкото кученце или огромното страхотно куче, онази за майка му, онази за лудите, смешни филми и онази за споровете на политически теми …
