5 ч.

Ставането в пет всяка сутрин е вреден навик. Но само така можеш  да си изпиеш кафето на спокойствие, без да ти подскачат децата и мъжа наоколо и да ти дрънкат на главата. Днес можех и още да поспя, ама нали си търсех тихото време за кафе. Пък и  да направя закуската на домочадието, иска ми се днес нещо по-засуканко така да измисля – примерно да им опека беконче и яйца на очи да туря. Един вид, английска закуска. Те я обичат много. Ама първо да си изпия кафето, да изпуша една-две цигари, да прегледам какво ново-старо у фейсбука. Кръчми, клубове и тежки маси - снимка след снимка. Статуси, дето към десет сутринта ще бъдат изтрити, щото не са да ги четат трезви хора. Събота и неделя оттук се тагнали, оттам се тагнали. Не им ли омръзна бе?! А пък тая докога ще се прави на 20-годишна в лицето? Задникът ѝ си остава 40-годишен, добре че не се вижда на снимките! Абе живи и здрави, кой как може бори депресията на средната възраст.

 Я чакай да си сменя профилната снимка, че тая ми омръзна. На тази изглеждам като на 25. Нея ще сложа.

Ох, кога стана 7? Времето препуска със скоростта на ритната котка. Пак се замотах нещо, айде ще им мине без английска закуска, ще намажа по една филия с пастет, те го обичат. А в събота ще им направя мекички. Как пък една сутрин мъжа ми не жертва съня си, за да се погрижи за закуската и кафето поне?! Все аз ставам да бъхтам по тъмно.

7,10 ч.

Крайно време е да стават тия деца. Пет пъти ги викам. Баща им корени пусна в тая баня, да не може човек да се оправи на спокойствие за работа. Що ставам в 5, та да ги чакам по два часа време после? Я, излюпили са се. Даже са се облекли, аз още по пижама се назлъндисвам....

7,30 ч.

Ми няма да се гримирам днес. И така си изглеждам добре, нали съм се сресала, и това е нещо. Ама защо сега се размаза тая спирала, трябва да си купя нова, все някъде ще има някакви промоции, щото с тия цени на козметиката ще рече човек, че живеем във времето на Краля – Слънце, дето цял замък давали за една специална помада...Пресата за коса нещо трудно нагрява...

 Закъсняваме, какво пак се мотат наследниците, един път не се приготвиха навреме.

7,45 ч.

Разгеле - тръгнахме. Боже, какъв студ, само за свекърви е навънка. Това метро пак е препълнено и мирише на пор - вдовец вътре. Къде са тръгнали всички тия хора и що не се къпят? Спи ми се, а предстои цял един работен ден. Леле, как мирише от тая пекарна в подлеза, ще си купя една баница...Отидоха ми плановете за ден на плодове и чай.

8,30 ч.

Не мога да разбера защо всяка сутрин се оказвам с половин час по-рано на работа. За да слушам колежките как готвят и перат, и чистят...И как имат време за всичко. Да бе, добре, затова си със същата блуза от вчера, щото нали си имала време за всичко. Пак си спала до последно, ей го – и червилото в офиса си слагаш, и кафето в офиса си пиеш. Да слушаш как една жена е идеална домакиня е като да слушаш един мъж колко риба е хванал. По-цветни лъжи надали има. Ще им покажа аз що е то домакиня като им направя едни джинджифилови бисквити да им донеса. Има да зеленеят от завист поне до лятото.

11 ч.

Темата за проблемите с паркирането в София ми е тооолкова непозната. Всеки ден я слушам от 11 до 12 ч., още ми е „интересна“, тоя скенер ме приспива с това жужене, май съм гладна, ама по – скоро съм задрямала....Тия от счетоводството са такива скучняри, само кльоцат по клавиатурите и се смеят само на вицове за ДДС....Заспивам над клавиатурата, събуждам се, още е 11, явно само си мисля, че спя. Божее, защо не си останах и останалите ми шест месеца на борсата, що ми трябваше да почвам работа, малко ли работа си имах у дома? Можех поне прозорците да си измия днес, слънчево го дават времето, па макар и студено.

12,30 ч.

Яденето на бюрото ме дразни. Офисът мирише на китайско. Ще изляза за половин час, не мога повече...Що не си останах у дома, книжка да почета, да дремна, нещо да сготвя...Дали не сбърках, като реших да започвам работа...? Дали децата са обядвали? Малката сигурно пак е набила някой в училище, щом ми звъни телефона с непознат номер, сигурно майката на някое момченце пак ще се жалва. Ама така е, те мъжете станаха едни нежни. Ей ги - добре оформени вежди, едни полирани нокти...колегите са по-поддържани от колежките. Сигурно и техните майки така са лазили по нервите на някоя майка на по-бойна девойка. Да, да...Жените станахме по-мъже от мъжете – и на глад издържаме, и на бой, и на студ.

Ама няма ли кой да затвори тоя прозорец?!! В тоя офис бели мечки и пингвини може срещне човек.

14,00 ч.

Чувствам се почти работоспособна. Вижда се края на работния ден. И е петък. Малък празник. Голямото дете дали си е изпило лекарствата? Как пък не обявиха тая грипна ваканция по-навреме, половин училище се изпонатръшка, мойто дете също...те чак сега решиха да им дадат една седмица. Ами какво ще правят дъщерите ми вкъщи, ще обърнат стаите нагоре с краката, то само не мога да изчистя след тях. А пък баща им цяла седмица отпуск си пуснал. Мнооооого е нахален, все едно кой знае колко се е преуморил, в крайна сметка по Коледа почива пет дни. То и аз си седях шест месеца вкъщи, ама да не би да съм си починала...Нищо, нека се забавляват, аз ще им намеря и на тримата работа. То аз мога да намеря работа на целия китайски народ и  на половината руски....

16,30 ч.

Времето се влачи. Край няма тоя ден. Ще взема да мина да купя някое и друго авокадо, гуакамоле ми се е дояло. Пък и е здравословно. Че днес прекалих с тестените. Не че няма да изям довечера една купа гуакамоле с десетина препечени филийки черен хляб, но то е полезно. Гуакамолето де, не филийките. Няма ли да се стопли това време? Тая книга, дето я чета е забележителна. Дали да не изгледам и филма? Така обичам събота до обяд да си свърша, каквото имам да върша по домакинството и после да се смажа на дивана. Дали да не изврънкам любимият да ни заведе другия уикенд някъде на СПА, че се чувствам доста преуморена? Оф, не. Май по-добре да сменим холната секция, че тая вече ми писна да я гледам, на десет години стана. Чакай да метна едно око в нета какво има по мебелните магазини откъм предлагане. Интересни фенери в ИКЕА. Поръчах само три, не че има къде да ги сложа, но са красиви, все ще им намеря място. Да имах къща – целия двор с такива фенери да окича, ама пусто шестицата от тотото ми трябва. Как пък от националната лотария печелят все някакви от Горно Нанадолнище? Май трябва и аз най-накрая да взема да изжуля едно билетче, белким ми се осъществи къщата. Или един фиш да взема да пусна, че тотото без фиш едва ли ще ме огрее с шестица...

17,45 ч.

Не мога да разбера как все в края на петъчния работен ден има най-много работа....

18,00 ч.

Това метро отново е препълнено. Продължава да не ми е ясно къде отиват всички тия хора....Тоя, дето стои до мен, така силно крещи по телефона, че не мога да чуя какво ми говори майка ми по моя. Ненормална работа е тая, качиш се в метрото и се надвикваш с останалите.

18,30 ч.

Здравословното хранене ще изчака. В магазина оставям половин заплата за недотам здравословни свински пържоли, пилешко филе, кашкавалчета и сиренца, и царевични пръчки за децата, и спагети, и ...не знам, ама едно авокадо да струва колкото половината ми лак за нокти... Направо недопустимо. В каква загубена държава живеем, човек да мисли и за едното авокадо. Ами ако ми се беше приискала чиа, или каквито там глупости ни вменяват тревопасните, грешка, веганите? Една заплата за люцерна, и си гладен още на втория час.

Хубаво е да ходиш с мъжа си на пазар, поне торбите да носи.

20,00 ч.

Ще почета малко. Дали си изключих компютъра в офиса? Тоя отчет дано съм го направила като хората, че ония от счетоводството пак ще мрънкат. Може да съм оплескала гадната екселска таблица и току виж нещо не излязло. Аман от тая работа, човек и вкъщи да я мисли.

20,05 ч.

Книгата ме чете мене, докато сънувам как утре ще направя мекици.

В навечерието на коледно-новогодишните празници почти всеки започва да си прави задължителните за годината равносметки. Кой за това, което е постигнал, кой за това какво е получил или дал, кой за това с какво се е разделил или какво е събрал.

Училището не остава по-назад от този модел на предпразнично поведение, но при него равносметката обикновено има вид на родителска среща. Понятие остаряло и нямащо нищо общо с първоначалния си замисъл, а в наше време изключително неефективно и безсмислено събитие.

Съвременните презадоволени наши наследници не сме ние на тяхната възраст, както и ние не сме били нашите родители на същата възраст. Децата ни са толкова прекалено знаещи, че често се улавям, че научавам от тях много повече, отколкото ми се иска да призная. Което не казвам, че е лошо. Лошото е, че в епоха на постоянно течащ наготово информационен поток от интернет, медии и заобикаляща консуматорска среда, е изключително трудно да ангажираш и задържиш вниманието на подрастващите.

Ненавиждам родителските срещи.

Главно заради това, че на тези срещи винаги аз самата се чувствам като ученик, на когото му се карат за несвършена работа, и от който се очаква да седи мирно и да „мига тихо“, докато поредния учител изкаже недоволството си от децата. Докато тече наратива на учителя аз се оглеждам като гърмян заек дали и другите родители се чувстват като наказани в час , в който учителя завоалирано или не толкова обвинява всички ни за всичко – че децата се въртят, че не го изслушват, че някои идват неподготвени, че дърдорят през целия час, че оспорват мнението му, че...Списъкът е безкраен. А на мен ми се струва, че учителите обвиняват родителите за тяхната собствена несвършена работа.

След такива родителски срещи си задавам безброй въпроси и никога не стигам до разумен отговор, просто правя за себе си някои изводи.

- Колкото и да е трудна възрастта на седмокласниците, колкото и да ги тресе пубертета, не е нормално учителското съсловие да слага всички под един знаменател в посока „лошо“. След като „нямат право да цитират поименно“, но си позволяват да цитират имената и безобразията на част от учениците, защо да не могат да си позволят да цитират имената и постиженията на друга част? Още повече, че на проблемните хлапета родителите никога не са на родителска среща и на мен лично ми е писнало да слушам за останалите, но не и за моето дете конкретно. Не че не знам в подробности какво се случва в училище, просто е загуба на време.Три часа родителска среща си е сериозна загуба.

- Недопустимо е учител с високо самомнение, който влизайки на въпросната среща като на война и обяснявайки колко са „непоносими, невъзпитани,безобразни и с тях не може да се работи“, да си позволи да прекъсне 3 /три/ пъти родител, който задава въпрос. Вероятно този учител по същия начин „воюва“ и с учениците. Дали ги доизслушва, когато ги изпитва? И дали не е удачно да се запознае отблизо с понятието „възпитание“?

- Когато общия успех на въпросните седмокласници е най-висок в цялото училище, то логично е поне класната да ги похвали за това, а не този факт да е удавен в общото „Разпни го!“ на дисциплината.

- Какво ли отношение очаква даден учител от учениците, след като си е позволил да се обърне към тях с „малки интелигентни лайненца“?

- Безобразно е решението на образователното министерство да въведе нова програма, със стари учебници, и да обедини материал за седми и осми клас в един срок. Безобразно е и решението на ръководството на училището въпросния клас да има по 8 /осем/ часа в три от дните на седмицата. И, естествено, безобразно е учителите да казват, че вкъщи ТРЯБВА хлапетата да донаваксват, да работят повече, да се самоподготвят, защото времето не стига. Въпросът „Кога обаче?“ е излишен. Може би нощем. Ами да го бяхте казали на министерството, че е непосилно, а не да клатите глави в съгласие, пък после някой друг да прави нещо, което въобще няма да успее да направи както трябва, въпреки че се напъва.

- И последно,ако един учител смята, че е агресивно да се пишат двойки и чистосърдечно го сподели на родителите, ако заплаши същите тези родители с напускането си /!!!???/ и предложи присъствие на родител в часовете му с цел да му е по-лесно да си свърши неговата работа, то мястото на този човек /умишлено не казвам учител/ в училище ли е, или просто трябва да смени попрището!?

След такава родителска среща излизам изцедена като лимон, с безобразно главоболие и естествено, първата ми работа вкъщи е да изнеса цяла тирада на децата как..(тук цитирам недоволствата на всички учители), как...( тук изказвам собственото си недоволство от трите убити часа в изслушване на чуждите бели), как....( очаквам от собствените си деца възпитание, любезност и добро поведение, макар да знам, че тяхното е безупречно, чула съм го от устата на всички учители).

С която тирада загубвам и допълнителни три часа на цялото домочадие. А назидателно вдигнатият ми пръст е изтръпнал от безсмислено размахване пред „ тихо мигащите“ ми деца и баща им.

Всички ние – родители, деца и учители -  сме от една и съща страна на барикадата, то е ясно.

Но въпреки това ми се иска да цитирам една забележителна жена, която по този въпрос казва:

„Проблемите на учителя не са проблеми на родителя, ако ще и да имат обща тема - ученика-детето. Това е триъгълник с три субекта. Като всеки един си има задължения и права. 

За да се справят с ученика, учителите не следва да се държат с родителите сякаш са им длъжни. Та, масовият случай е, че учителите нямат желание да се усъвършенстват и се държат като жертви на системата, на държавата, на собственото си семейство, а искат родителите и учениците им да ги уважават. Не ходя на родителски срещи. Това е. Работя си с децата и се опитвам да свърша моята си част от работата с тях.“

Това е.

Докато работим само по правата си, удобно забравяме задълженията.

Всички ние, от барикадата.

Положението навън е джингъл-бел-рок. Без радостната нотка обаче. Щото времето имА неблагоразумието да стане зимно, таман малко преди да дойде Никулден. И, разбира се, ни изненада. Както всяка година. При наличието на хиляди синоптични прогнози, дългосрочни, средносрочни и такива от ден за ден, народът продължава да се изненадва. Кога приятно и кога не, важното е да е изненадан. И при условие, че медиите и политиците не успяват да го изненадат, то народа се надява на времето, което пък от своя страна винаги успява с изненадите. Особено зимните.

То, като се замислиш, целият ни живот е една изненада /главно полова/, ама ние продължаваме да се изненадваме, защото не четем. А пък общината се изнендва, защото не вярва на прогнози, а само на снимки от колорадските планини. Ама това е друга тема.

Та, ставаше дума за джингъл-бел-рок настроението.

Бяла зима е дошла. Още не сме свалили украсите от хелуинското изстъпление и ей ти ново предизвикателство. Коледа иде, само още 25 дни, а ние пак неподготвени като снегорин, качен на трупчета, в очакване на бедствено снежно положение, породено от десетте сантиметра сняг. Сещам се всяка зима за оная песничка „къщички в снега се гушат, а коминчетата пушат“ и се умилявам до сълзи по миналото безвъзвратно. Щото  в наши дни при десет сантима сняг имаме жълт, оранжев, пембян и н`ам какъв код за опасно време и коминчетата на тец-а също не пушат, защото поредният договор не е подписан и са ни спрели газта за топлото. Та ни остават песничките – пееш, пиеш и се грееш. Колкото и ако можеш с някакъв алкохол. Само санбернар кучета ни липсват да ни носят бъчонките с рома, ама на тях по нашите ширини им е топло и не ни долюбват. Но ние си имаме домашна пърцуца и не се даваме. Или поне се опитваме да не се даваме.

Мисълта ми беше за коледното настроение. То ясно, че ако погледнеш във фейсбук и видиш ония ми ти софри, барбекюта, чаши и салати и си викаш „Тия па сега що се оплакват, като от маса на маса се тагват?“ , а пък не се замисляш, че хората давят мъката по „бяла зима пак размята снежния кожух“.

Както и по дългата процедура по клането, дрането, разфасоването на домашното прасе и дванадесетчасовия празник, съпътстващ това събитие. Сега е лесно – хоп в близкия супермаркет и срещу една минимална заплата подготвяш Коледата. Ама не е същото.

И няма тръпката на греяната ракия в 9 сутринта, преди да стартираш кървавата саморазправа с коледното угощение, което си отглеждал в продължение на 6 месеца сред смески, фураж, окуражително почесване зад ухото и полутечни остатъци от храната му. Друго си е домашното прасе. Ама иска труд, пък на нас не ни се дава твърде.

От средата на ноември обаче веригите магазини за хранителни стоки са се украсили коледно. Висят едни елени и топки от таваните им, ум да ти зайде.Сигурно си мислят, че и с подходящ саунд ще повишат покупателната способност на населението. И отвсякъде звучи „Santa Claus is coming to town“. Оглеждам се осторожно да не би да го пропусна, ама не ми се случва да го мерна наоколо. Явно е минал-заминал като саудитски шейх на посещение в милата ни родина за проучване на пазара за инвестиции. Ми не го упреквам човека, дошъл, подирил, ненамерил и си тръгнал. Това да не ти е Цезар, дето дошъл, видял и победил.

Тука са Балканите и такива туристи нема какво да се разхождат и да ни пречат на празниците. Пак се отнесох.

За Коледа си говорехме. И за традициите. Сега целокупното население пазарува по черния петък подаръци за коледните празници. И по китайските молове, които имат от изкуствена елха до застрашително святкаща Снежанка по бельо, с джуфка отгоре на главата ѝ и скромно камшиче в дясната ръка. Сигурно ги купуват, ама на мен малко вповече ми идва и я подминавам. Напомня ми за нещо, свързано с кукерските дни, затова.

Едно време на Бъдни вечер по моя край на масата слагаха слама. Върху нея тъкана пъстра покривка. Отгоре писана паница с чесън, сушена чушка, плодове, лук, орехи....Питка. Вино.

Да има берекет.

В печката припукваха дръвца.

После идваха постните манджи. Без претенции да са по домашному, защото бяха наистина домашни.

Не съм броила дали са пет, седем, девет. Изглеждаха чудесно и миришеха на дом и празник.

И никой нямаше фейсбук, където да си качва снимки на сармите и тиквеника (разбирай тиквената баница, не благоверния!). Ама до Великден легенди се разказваха колко е било вкусно и никой не броеше лайковете.

После на Коледа се мезеше свинско и винско, и се събираше целия род, защото нали, по празниците най-приятно е със семейството. Или така беше по времето на „Стани, Нине, господине“. Изкарвали сме по десет часа на маса в разговори и винаги е имало какво още да си кажем, без да чекваме през пет минути какво се случва из социума.

Сега се питаме къде ще сме по празниците, сякаш има на света по-подходящо място да прекараш Коледа от дома.

Всеизвестно е, че един спа хотел, рекламиращ домашна коледна вечеря се радва на добър рейтинг до момента, в който опиташ вечерята. После спираш да му се радваш.

И се заричаш, че на следващата Коледа няма да е така. И че лично ще събереш родата у вас. И че ще сготвиш.Току-виж си изненадала приятно всички със забележителни кулинарни умения, па били те и постни. Може и да не са най-доброто, на което си способна, ама ще се пробваш. Ако предварително предупредиш гостите да не идват прекалено гладни, нещата все някак ще се наредят.

Защото Коледа не е в безсмислените подаръци, пътуване на спа или по Гърция, безпаметното пазаруване на храна и постовете в социалните мрежи.

А в отговора на въпроса „С кого ще прекараш празниците?“.

Цяло лято казвах, че съм щастливо безработна.

Срещах потресени погледи и недоумяващи изражения. Санким, нещо съм се объркала. Не влизах в подробности, защото бях наясно, че няма да ме разберат. Както аз не разбирам защо, когато се видиш с някой, първо го питаш не как е и какво става, а защо цяло лято стои на село и не работи ли.

Ми, не. Не работи, защото така си е избрал. Или защото така е преценил. Или защото така се налага. И изобщо не е необходимо да дава разяснения. Особено пък на хора, които са толкова извън обсега на близките, че изобщо не бива да си позволяват да задават недискретни въпроси.

Повтарям си израза „щастливо безработна“ почти ежедневно вече три месеца. Защото наистина имах най-щастливото лято от години насам.

Не ми се наложи да заключа почивката си в една седмица. Предвидените шест дни за море нараснаха до десет. И то без да ми натежи на съвестта, на джоба и на сметката за оставащи дни отпуск. Просто времето се разтегли до безкрай и си поиска своя данък да му дам...време.

Не ми се наложи да крада време за децата си. Да ги лашкам от едната до другата баба под строй и в добре пресметнати дни, които да съобразявам с  моите почивни дни, за да мога да измина тристате и нещо километра в двете посоки за един почивен ден.

Не ми се наложи да препускам по прашлясалите и напечени до безобразие софийски улици след работа, за да напазарувам, сготвя и ....каквото още там има да се свърши от безкрайния списък домакински задачи.

Наложи се :

- Да  се науча да си пия кафето на зелената ливадка пред къщата рано сутрин по хлад, в компанията на котката и хубава книга и да открия, че това е най-вкусното кафе.

- Да се науча да изслушвам децата си и да ги чувам наистина какво казват, както и да ги питам какво точно им се яде, за да им го сготвя.

- Да изпитвам удоволствие от готвенето.

- Да прекарвам часове в градината на майка ми, да размахвам мотиката с кеф и да чопля тревата по пътеката с ножче, на колене. И да съм доволна от това!

- Да науча, че децата и реката са неразривно свързани. А и аз с тях.

- Да открия, че срещите с хора, които не съм виждала от поне петнадесет години са ми все още приятни и всъщност са ми липсвали.

- Да установя, че мога да запълвам времето си с неща, които ме натоварват страшно много физически и това да не ми тежи.

- Да затварям зимнина. Всякаква. И да се радвам на стройните редички буркани в мазето и на добре подредените нарязани и насечени дърва за зимата.

- Да намирам време за всичко дребно. И за всичко важно. И не дотам важно.

Ще ми се случи:

- Да имам време да водя децата на училище и да ги прибирам от там. Да ги разпитвам как е минал денят им. Нищо, че са големи и вече им е почти досадно да разказват подробно.

- Да мога да посрещна благоверния вечер подобаващо /естествено, не по готварска престилка/. И да не се налага той да ме чака да се прибера вкъщи посред нощ от работа.

- Да се радвам на малките неща вкъщи.

- Да пия чай в мръчкав есенен ден и да ям пуканки, докато гледам тъп филм.

- Да пътувам повече.

- Да науча нещо ново, та било то и рецепта за сладкиш с круши и карамелена заливка.

- Да прочета ония много интересни десетина книги, които чакат на нощното ми шкафче.

- Да снимам безцелно. Всичко наоколо. И всичко да ми се струва красиво.

- Да дълбая тикви, въпреки че този празник не ми е от любимите.

- Да украсявам вкъщи за Коледа още в края на ноември.

А най-вероятно ще се случи да започна работа. И всичко останало да изчака.

За някой друг път.

Снимката е на автора. Още снимки може да видите ТУК

Имало едно време принцеса на име Някой-трябва-да-се-грижи-за-мен. Тая принцеса не била нищо особено, ама била с много голямо самочувствие и въпреки, че била прехвърлила 33-те все още смятала, че е млада и красива и че е крайно време орисниците ѝ да се смилят и да ѝ пратят един всеотдаен принц, който да заложи и деветте си кралства само и само да осигури на принцесата блестящ живот, лишен от грижи и недоимък, също така и от каквито и да било плащания.

Тая приказка като цяло не ме дразни, освен в някои случаи.

В повечето случаи.

Във всички случаи, ако трябва да бъда честна, ама нали първо би трябвало да сме толерантни и възпитани, та затова така куртоазно почнах.

Та, ето какво искам да споделя. Такива принцеси са все по-често срещани по нашите ширини. Родени да харчат и да бъдат отглеждани като цвете в саксия.

Ама пусти живот – налага им се да работят. Не много здраво -  колкото да им стигнат за фризьора и маникюра през месеца. Ако остане и някой лев за фитнесче – чудесно!

Справили са се с бюджета.

Обикновено живеят при мама и тате. В двустайна панелка, някъде из Дружба, може и Слатина, или пък Младост. Тия същите мама и тате отглеждат и детето на принцесата.

Малко предистория:

Това дете се е родило някъде между втория и третия принц, появил се не на бял кон, ами в прилично возило и завел принцесата някъде на почивка, примерно в Гърция. Положил човекът неуспешен опит за грижа към принцесата, а тя от своя страна  видяла кралство, дето ще я издържа до края на живота. Горе-долу по време на първите месеци на бебето принцесата осъзнала, че принцът  /О! Ужас!/  ходи на работа и кралството се задъхва от плащането на сметки, памперси, мляко за бебето, храна за кралското семейство и ....абе не остават авоари за фризьор. Взима си нашата принцеса бебето и бегом при мама и тате. Щото в онова кралство няма „няма“ и „ не достигат“.

Малко съвременна история:

И ето я нашата принцеса на работа. Идва рано в офиса. Толкова рано, че да успее някой да ѝ направи кафето, докато тя си преглежда пощата, вайбъра, фейсбука и прочее. Ако пътьом някой от колегите е купил баничка или плодчета – идеално. Тя ще усвои благата, защото ѝ се полагат, пък и защото е хубаво някой да се погрижи за нея.

Изгърбила се е от работа я! Няма време тя да ходи на пазар и да храни простолюдието.Останалите са длъжни, пък и за тях би следвало да е удоволствие.

Ама това са битовизми. В крайна сметка е създадена за велики дела и тоя маникюр не бива да бъде рязан по никакъв случай, щото нали.

Принцесата работи това, което смята за достойно за нейния ранг. А именно – разпределя собствените си задачи към останалите и стриктно следи за тяхното изпълнение. Този тежък труд е съпроводен с охкане, пъшкане и недоволно сумтене как нещата не се получават съгласно нейните представи и изисквания.

Някъде в обедните часове е затрупана от работа и пазаруване от онлайн парцал-шопове, извинете,модни онлайн бутици и в пролуката от ангажименти търси някой да отиде да ѝ купи обяд. Обикновено се намират разни добронамерени особи, винаги готови да услужат и да припнат на пазар.

Принцесата е уморена. И кисела. Защото си е харесала почивка в Италия, а няма кой да я заведе и сентенцията „Всички мъже са такива простаци и стисльовци“ намира своето място като главна тема за следобедното кафе на Нейно Сиятелство и придворните.

В края на работния ден чаша вино, ако има кой да сипе, и нова порция от сериала „как е хубаво някой да се погрижи за теб“.

Принцесата се прибира вкъщи и ако не е прекалено смазана от работа води детето в близкия МОЛ, в някое клубче с аниматори да го позанимават, пък и тя да прегледа какво се предлага на пазара. Да не би да остане извън модните тенденции, какъв срам! В крайна сметка бившият принц освен да се грижи за дъщеря им трябва да полага все още грижи и за нея. Иначе кой?

Препоръчително:

Все някога трябва да се научи да реже салата.

И да пазарува.

А може би и да готви.

Също така да си плаща сметките. Евентуално.

И да си мие сама косата.

Дори да си лакира ноктите.

Защото дъщеря ѝ расте.С такъв пример и тя като принцеса.

И ще очаква някой да се погрижи за нея.

Историята обича повторенията.

Лятото полека си отива. Както слънцето си тръгва все по-рано вечер напоследък. Напечените от жегата и полупразни софийски улици бавно се връщат към истерично пълния си ритъм и добиват обичайния си пренаселен вид. Есента се усеща във въздуха – още не е дошла, но пристъпва бавно-бавно и най-напред охлажда нощите, после леко вплита цветни листа по дърветата.

Всяко годишно време свързвам с определени места. Към някои от тях се връщам отново и отново, по едно и също време, само за да изживея точно същите емоции, да мина по същия път, да си спомня случки, аромати, отделни моменти и да се уверя, че нещата, които си струват са още там и не са се променили.

Краят на всеки август е времето, в което носталгията по Северозапада ме стиска за сърцето и едва дочаквам петъците, за да си отида.

На село.

Там е асмата, натежала от грозде и градината на майка ми с ябълковото дръвче и първите, разчистени вече, парчета от нея.

Старият бор до къщата с прохладната му сянка.

Изпопадалите кестени с разпукнати бодливи обвивки в съседния двор, които дъщерите ми събират, за да правят лекарство за коленете на баба си.

Спретнато подредените буркани със зимнина в мазето.

 Миризмата на печени чушки и сушена чубрица

Сплитовете чесън и лук, провесени на куки.

Камарите дърва за огрев и обикновено забитата в някое от тях брадва, в очакване  да бъдат насечени и прибрани.

Купчините царевица пред къщите на хората и нанизаните да съхнат червени чушки по стрехите.

Златни круши, натежали над оградите.

Цветната градина на вуйна, избухнала в ослепителни червени, жълти и оранжеви багри.

Бавно тече Огоста, сякаш и тя уморена от безкрайните летни жеги  и отегчена от висящите по бреговете ѝ рибари.

Изгорелите треви по хълмчетата наоколо и разбития черен път към Радковец, където преди години бяха лозята.

Станалите вече оранжеви шипки по храстите и първите жълти листа по върбите около езерцето на Рибине.

Неожънатият слънчоглед по пътя.

Празното щъркелово гнездо на стълба до църквата и слепите очи на близката фурна, която толкова отдавна вече не работи, а аз още усещам аромата на току що опечен хляб и си спомням златистата, хрупкава коричка.

Запуснатите дворове и празните къщи, толкова обрасли с бурени, че е трудно да познаеш къде са вратите и прозорците.

Почистените гробища, страшни в своята тишина и станали по-многолюдни от самото село.

Време е за сбор – границата между лятото и есента за мен.

Времето, в което всички от селото, живеещи някъде другаде, се връщат. Да видят близките си и да си спомнят за тези, които са си отишли.

И да уверят сами себе си, че селото е живо.И ги очаква всяка година. По същото време.

Ден трети:

Вали. Толкова много вали, че и за разходка не става. Обявявам решението да се вземат компютър и таблет за гениално.

Ден четвърти:

Пристигат наши приятели и техни приятели с деца. Няколко на брой, и все госпожици. Мрънкането и думата „искам“ се увеличават главоломно. Видимо е повишено вниманието при преброяване на наличните деца на влизане и излизане от водата, а  виковете „Излез най-накрая от тая вода, че ти посиняха устата!“ се удвояват.

Децата не ни обръщат никакво внимание, защото знаят, че след около минута този вик се повтаря, така че благоразумно изчакват някой да отиде да ги измъкне насила след стотното напомняне.

Периметърът около чадърите ни вече е абсолютно празен, с изключение на двойка възрастни плажуващи, вероятно със слухови проблеми, които също се изнасят след като им се налага да изтупват кърпите си през две минути от пясъка. Забелязва се струпване на почиващи чак в другия край на плажа.

След обяд минаваме изобщо без плаж.

Барбекюто за вечеря в приятната беседка на хотела за пореден път ме убеждават,че на деца не може да бъде угодено по никакъв начин.Това не яде едно, онова не яде друго, но дружно обожават царевичните пръчки и сладоледа, и таблетите, и телефоните. Купуваме си част от спокойствието, щедро разрешавайки употребата на „умни“ устройства за половината вечер, стаята за игра на хотела ни дава мир за останалата половина.

Остатъкът от вечерта преминава в нормален разговор, без капризи и недоволства.

Ден пети:

В съседното бунгало се настаняват семейство с три деца на възраст 2-6 години. В два на обяд две от тях търкалят наоколо грамаден камион, а на звук го докарват като истински камион. Третото дете плаче непрекъснато и единственото, което се разбира между хлипанията е израза „искам пък!“.

Отнякъде се появяват още две хлапенца на видима възраст 8-10 г., които стрелят с пушки и надават бойни викове по алеите.

Родителите им смучат безучастно обедната си мента на верандата и ни гледат реакциите.

Усмихвам им се.

Не сме само ние.

Дъщерите ми най-накрая си намират приятели. И то такива, с които вечерите стават безкрайни, играта на жмичка  - вълнуваща, а скитането по алеите между бунгалата – откривателско. Приятели, за които ще си спомнят до следващото лято и след това, защото лятото е времето за натрупване на спомени.

Ден предпоследен:

Посрещам първия в живота си July Morning. На 41 все още не е късно. Домочадието твърдо отказва да става по тъмно и остава да си доспива. Сигурно и аз щях да го проспя, ако нечие куче не ме беше събудило с молителския си сутрешен лай. Какво да се прави – еко комплексите са приятелски настроени към всякакви животни / виж двете магарета и коня/.

Целият  ден е посветен на най-красивия плаж на земята. Място, където се зареждаш с енергия, достатъчна да захрани половината свят – кристално море, златен чист пясък, гора наоколо и допустимо малко хора по плажа. Водата е плитка много метри навътре и децата са оставени да киснат в нея до момент, в който сами ще пожелаят да излязат.

На тръгване голямата плаче, а малката задава въпроси за смисъла на живота.

Багажът за обратно се приготвя за минус време – всичко се набутва по саковете без никакъв ред и без каквато и да била емоция. Половината вещи са изобщо неизползвани, другата половина са скъсани от експлоатация. За поредна година съм прекалила с багажа, включвайки безсмислени уреди като ютия и сешоар, както и дрехи „за всеки случай“.

Плаче ми се.

Ама държа фронта, защото голямата още не е спряла да рони сълзи по любимия плаж и защото ясно си спомням собственото си недоволство от мястото, което сама избрах за почивка.

Някак си обаче пишман-еко-къщата сега няма чак толкова недостатъци. На заден план са останали и мебели /какво значение изобщо са имали, нали само сме преспивали вътре!/, и дограми, и балатуми...Даже и хората по съседните бунгала с техните домашни любимци ми се струват приятни.

В прашната София ще си занесем хубави спомени, много слънце и чисто море.

Останалото ще бъде забравено, или омекотено от носталгията.

Плача почти през целия път на връщане и си мисля дали торбата с пясък, миди и рапани не се е разпиляла в багажника.

ДЕН ПЪРВИ:

Едва 6 сутринта е, а вече сме близо до Пловдив. Няма как – от нетърпение сме станали вчера, дето се казва, и сме се метнали в колата. Всъщност, натъпкали сме се в малкото останало свободно от багаж пространство. Пежото се задъхва, и ръмжи, и недоволства, но продължава да гълта километрите в посока морето.

Двете ми деца спят доволно на задната седалка, превърната в спалня от набутаните между седалките сакове. Към Сливен ще се събудят и ще питат защо още не сме пристигнали. Сигурно си мислят, че управлявам хеликоптер, а не кола на 20 и кусур години.

Пристигаме по някое обедно време – след една, две, три и повече отбивки по пътя, включително и една по-дълга почивка за мекици в Бургас.

Традициите трябва да се спазват.

Възпитаният ми шок от вида на мястото, където се настаняваме, ме убеждава, че в интернет честността не е на почит, а и че не трябва да му се доверявам прекалено, особено когато избирам Великата Морска Отпуска по снимки, част от които сигурно са крадени от сайта на някоя туристическа агенция.

Еко-био-натюр къщата, която съм резервирала още през януари, се оказва бунгало от зората на партизанското движение, с всички присъщи на онази епоха атрибути – балатум, тапети и странни на цвят и вид плочки в банята. Мебелите са масив, да, или по-скоро са били масив преди се сблъскат с глада на дървениците. Има обаче PVC дограма,/ хич не е еко това, да знаете!/, но явно собственикът на комплекса е решил да вложи поне от кумова срама някой лев в мястото, което му осигурява спокойни есенно-зимно-пролетни дни. Въпросната дограма има богат принос към насищане на миризмата на влага и мухъл в бунгалото, както и към приличния му /поне външно/ изглед.

Всъщност отвън всичко изглежда прекрасно – хубави зелени пространства, много дървета и добре подрязани храсти, детски площадки и истинска лодка , хамаци и шезлонги навсякъде. Красиво, но недостатъчно. Все пак не можеш да спиш в хамака навън, при условие че си платил на вечер сума, равняваща се на външния дълг на една малка африканска държава.

Децата не са впечатлени, или са много впечатлени, ама не смеят да коментират, за да не дразнят и без това изнервената си майка.

Лекичко ми намекват, че е време да отидем на плажа, все пак е три след обяд и 35-градусовата жега е много подходяща за първи плаж. Не споря по въпроса, защото още съм в кататонен ступор от настаняването, пък и преценявам, че по-добре на плажа, отколкото в еко обиталището.

С победоносни викове се бухват във водата и разплискват около себе си вълни от щастие. Установявам, че на тях всъщност изобщо не им пука къде ще спят, стига да получават дневно поне осем часа море и пясък.

ДЕН ВТОРИ:

Събуждам се в 4,30. Може би съм се наспала. Или може би съм се събудила от равномерното тропане на нещо тежко в цимент. С леки припълзявания решавам да се разходя до близката кафе-машина и да взема първата доза кофеин за деня. Още е много тъмно, чувам морето да бучи и усещам миризмата на....На пътеката пред бунгалото съвсем свободно стоят две магарета и един кон. Истински магарета и истински кон. Кротко пасат от приятната зелена ливадка и потропват с копита по циментовата пътека. Конят ме поздравява с кратко изцвилване и размахване на опашка.

Правя обратен завой, внезапно решила, че повече ми се пие от нес кафето, което си нося. Или изобщо вече не ми се пие кафе. Все пак това е еко почивка, а кафето е вредно и говедата на пътеката са там, за да ми покажат колко нездравословни са кафе и цигара преди закуска.

На плажа сме още по изгрев слънце. Прекарвам първите два часа в убеждаване на децата, че още е хладно и че ще се къпят в морето малко по-късно. Междувременно те са се овъргаляли в пясък до корените на косите си и са влизали сто пъти в морето, въоръжени с очила и шнорхели „ да се измият само“.

Странно, други хора на плажа около нас няма. Държат дистанция от пет чадъра и три децибела. Може и да им идваме малко шумни или пък гледат да не нарушават нашия периметър от разхвърляни кофи, лопати, пояси, топки и изкопани в пясъка еднометрови дупки.

На всеки двадесет минути по график или едната, или другата е гладна. Торбата с хранителни припаси застрашително се опразва още преди 11 часа.

Явно ще правим ранен обяд.

Толкова са уморени от целодневния плаж, че се катурват в леглата почти по светло още.

Следва продължение …