Днес хванах Рошка в неприлични действия с Пешо, Джони и един нов, който не бях виждала в квартала.

Рошка е златно жълто куче от най-разпространената порода в България, създадена от идиоти, т.е. улично куче. Малката Рошка беше доведена в квартала от една моя съседка, с единствената цел – пет годишната и дъщеря да си играе с нея. Детето си е дете, а задоволяването на капризите му мисъл на родителите му. Това ми е ясно. Само дето не ми е ясно защо има толкова смотани, безотговорни ... и да не продължавам с определенията родители, които нямат капчица жал към животните. Все си мисля, че когато детето ти иска куче, трябва да си достатъчно умен и да прецениш дали ти самият искаш куче, дали можеш да се грижиш за куче и дали въобще имаш къде да го гледаш.

Не знам при вас как е, но при мен от Нова година насам постоянно ми се повтаря, че на 14 февруари се празнува св.Трифон Зарезан, а не св.Валентин.  То по този въпрос няма как да споря. Истина е. Но не преставам да се учудвам какъв е този побългарен светец, който изисква освен да се зарежат лозите, цял ден мъжете, подчертавам мъжете, да пият вино и да пекат пържоли. В началото се дразнех. После осъзнах, че ако ме поканят на такава сбирка, ще се наложи аз да върша домакинските неща, а те да си пият и хапват. Така… вече не дразня и до тук е добре. Но какво да правя с цял ден?!? Нямам с кого да се скарам, нямам с кого да обсъждам летния ремонт, нямам на кого да правя забележки, че си е сложил краката на холната масичка… Чудих се, чудих се и си съставих елементарен план:

Днес като пешеходец  дадох път на шофьор,  той ми се усмихна, благодари с кимване и отмина. А на мен сърцето ми грейна.  Не си мислете,  че се случи някаква извънредна ситуация. От двете страни на пътното платно бяха паркирали коли, а  други две коли се опитваха да се разминат. Аз, разбира се можех да мина, но понеже съм свикнала да отстъпвам  се дръпнах близо до една от паркираните коли, рискувайки да изцапам чисто бялата си грейка. Тогава получих усмивката, за която се похвалих с началото.

Има хора, които грабят с шепи от живота. И живота им дава най-доброто, което могат да пожелаят. Поне така ми се струва гледайки ги от страни. Аз не умея. Аз се движа в релсите: работа, дом, понякога за кратко в някой спортен клуб. От време на време се ядосвам: защо не отидох там, когато имах възможност? Защо отказах да изляза на кафе? Защо … Ама това вече е минало и след задължителното заричане вече да не пропускам да се забавлявам следва отново същото влизане в релсите … После следва оплакване от лошото (или от хубавото) време, после от спрелите коли на пътя, после от песента на птиците, а после от липсата на пеещи птици, от това, че пак имам да чистя или че тъкмо съм измила прозорците и вали дъжд …

Представете си следната ситуация: мъж и жена бързат за среща с приятели в кръчма /ресторант, обикновено заведение…/, няма никакъв повод, просто да се видят, да изпият по една бира, да обсъдят разни важни неща, като неуспешния риболов или някой футболен мач. Картинката е следната:

Мъжа е готов, навлякъл е първите му попаднали дънки и някаква тениска – изглежда добре, как го правят това мъжете все още не мога да разбера, пристъпва от крак на крак в коридора, подрънква с ключовете /леле как го мразя това!!!/, а мисълта му се е вкопчила в изпотена чаша бира и огромна чиния с пържени картофки.

Вече знаете, че от време на време пътувам с влак. За сведение на тези, които са пътували още като студенти, а от тогава е минало толкова време, че са сменили 4-5 коли купени на старо, ще припомня, че по ЖП-линиите се движат два вида превозни средства: мотриса и влак.

Ще ви разкажа накратко и за двете.

Много неща са се изписали за миналото. Историята се пише и пренаписва. Историята се тълкува. Променят се думички, променят се запетайки , променя се мястото на точката и многоточието. Не съм историк и не смятам, че имам правилно мнение за нещата, които са се случили преди да се родя. Та за това пиша само за това, което се случва днес, а утре хората,  които се занимават с история ще пренаписват,  променят и тълкуват.

Преди време ми се наложи да пътувам с влак. Трябваше да сменя един влак с друг и се наложи да почакам 20-тина минути. Забелязах, че по перона се разхожда едно куче – смешно едно такова, рошаво… ходеше си спокойно, не досаждаше на хората, понякога дружелюбно помахваше с опашка.

Когато трябва да висиш и да чакаш е най-добре да е с кафе, което освен че ти дава тонус и топли ръцете ти… Взех си кафе и се загледах в кученцето… не знам защо, но аз реших, че служителите на гарата го хранят.