Понякога на пролет започвам да се дразня от постоянното мърморене на хората. Все нещо не им изнася, а пролетта настъпва с бясна скорост: всичко се променя, идва онова вълшебно време, когато деня е безкраен, когато можеш да отидеш на работа, да пиеш кафе с приятелка, да се разходиш и после пак да ти остане време да почетеш книжка на терасата.

Но хората мърморят. Мърморят и не спират.

Толкова мърморят, че в един момент вече не издържам и започвам и аз. То това не е много чудно: когато всички около теб мърморят, идва момент, в който решаваш, че мърморенето е нещо много приятно, нещо нормално и се чудиш защо и ти не мърмориш.

Мърморя си сега, защото за три дни ходих в Пампорово. Въпреки, че е края на сезона е много красиво. Аз не съм почитател на зимата, освен ако не говорим за камина, чаша червено вино, свинска пържола на скара и огромен прозорец, през който да наблюдавам как вали снега.

За снега също имам свои изисквания и ако този сняг не ги спазва пак мога да си мърморя, но за изискванията ми към него ще ви разкажа следващата есен. Сега за трите дни в Пампорово:

Много красиво. Нормална стая. Ол инклузив … ако си мислите, че ще мърморя за храната жестоко се лъжете. Не познавам жена, която да ходи на работа и да домакинства сама, да не се чувства като принцеса, когато има кой да и осигури вечеря без да се налага да мие тенджери и чинии и в същия този момент тази жена да е недоволна.

Аз обаче съм недоволна и мърмореща за пътя до Пампорово и обратно. Ей хора, това са много завои. Ама много. Спряхме за 5-минутна почивка и някой спомена, че остават САМО още 27 км. завои. Аз реших, че се отказвам от пътуването и си оставам там където съм … някъде в Родопите.

Сега вече мърморенето от завоите е по-слабо, защото се върнах още вчера. Разбира се, в тон с всички останали ще си измисля причина за ново мърморене. Но като се сетя за пътуването ми се иска някой строителен инженер да измисли по-прави пътища из Родопите… после да се намери и инвеститор. Иначе просто не знам как ще се съглася да се върна там, въпреки безкрайната красота, ако трябва да мина отново през това изпитание със завоите. 

Много тежко понасям декември месец. Вероятно заради това, че излизам по тъмно за работа и се прибирам по тъмно от работа. Потиснато ми е и като се прибера вечер бързам да легна да спя. И с нетърпение очаквам деня да започне да става по-дълъг. Този ден беше вчера, а аз му дадох име „Деня на граховото зърно“ ... и реших да го празнуваме.

Празника, разбира се трябваше да е с вечеря, а вечерята - със зелени ястия, включително грах. В тази връзка, за десерт се заех да направя зелени шоколадови бонбони. Пиша, за да ви споделя моята рецепта за зелени шоколадови бонбони:

Първо и задължително си купете силиконова формичка за бонбони. Аз намерих формичка за 15 квадратни бонбони за 1,80 лв. Сместа, която направих стигна за 19 бонбона: 15 квадратни бонбона и още четири с големината на лешник.

Купих два бели шоколада по 100 гр., а в шкафчето с хранителни добавки имах останали хапчета от водорасли. Сложих шест хапчета в малко мляко – колкото да ги покрие и оставих да се стопят. Шоколада го стопих на водна баня. Предупреждавам ви, че не бива да завира водата, защото шоколада става ронлив и зърнест. Е, моята завря, шоколада стана зърнест и аз умрях от притеснение, че няма да се получат бонбоните. Но се получиха, така че не хабете напразно нерви, ако объркате … В шоколада добавих половин кафена лъжичка изсушен джинджифил и две капки ванилия. Смятам следващия път да увелича джинджифила на цяла лъжичка, за да постигна лек лютив вкус. Смесих всичко. Сложих кокосови стърготини във формичките, с една лъжица натъпках сместа и притиснах с пръст. Сложих още кокосови стърготини и прибрах всичко в хладилника. Ако бързате може да сложите и във фризера за половин час.

Понеже съм започнала с темата за шоколада ще ви разкажа и за опита ми с кафяви бонбони. Купих два аеро шоколада за по 40 ст. Не знам колко грама бяха, а и тогава все още нямах формичка за бонбони така, че тази рецепта малко ще куца. Опитах единия – много захар и ужасен вкус. То за 40 ст. какво друго да получиш, ама … все пак вече ги бях купила и реших, че не трябва да ги изхвърлям, а просто да ги поправя. За разлика от белия шоколад при кафявия може да не внимавате с разтопяването и водата за водната баня да ври. Даже е добре да заври. Разтопих гадните, сладки аеро шоколадчета и добавих 5 супени лъжици натурално какао. Видя ми се малко, а и не прецених добре някои неща и добавих три супени лъжици мляко и една чаена масло. Сложих щипка джинджифил, защото както вече сте разбрали съм влюбена в него и половин кафена лъжичка ситно смлян лют червен пипер. Накрая добавих стафиди.

Грешката, която допуснах е да добавя стафидите преди да махна сместа от водната баня. Шоколада стана мек и еластичен, вместо твърд и чуплив. Можех да добавя и лешници, обелени и изпечени фъстъци и други дивотии, но това ще се случи следващия път. Сега си беше просто опит.

И двата вида бонбони – кафяви и зелени бяха изядени от мен и добронамерени мои приятели. Имам поръчки за още и една заявка за обучение по бонбоно-правене. Смятам да направя бонбони, които половината са бели или зелени, а другата половина – кафяви и люти. Може да помисля и за червени бонбони – поне естетически ще се вържат по-добре на кафявите. Ще видим как ще се получи. И понеже излизам отпуска до нова година явно ми предстои сладка, шоколадова отпуска. 

Реших и аз да си запиша мислите на фона на трагедията с избухналия влак в с. Хитрино.

Всичко, което може да бъде изказано за поднасяне на съболезнования на пострадалите е вече казано.

Мен обаче ме дразни това безкрайно заиграване с трагедията на хората и опитите от страна на журналисти се да си правят гледаеми новинарските емисии, с безкрайните си повторения на една и съща информация и с дълбаенето в раните на пострадалите.

Избухването на влака е факт, загиналите и ранени хора са факт, пожарникарите, които професионално си изпълняват задълженията дни наред са факт, доброволците са факт…

Факт е и кампанията, която събира пари за пострадалите. По принцип съм „за“ такава кампания, но съм против да изпращам 1,20 лв., а пострадалите да получат 1 лв., защото 20 стотинки са за ДДС. Това аз наричам да плащаш ДДС за трагедията на хората и да се подиграваш с тези, които искат и могат да помогнат. Защото аз бих искала до хората, на които ще помогна с моя sms да стигнат точно толкова пари колкото изпращам. Господа законотворци – това да не се облагат sms при дарителски кампании е въпрос на един мижав ред в Закона за ДДС. Толкова ли не може да го гласувате? Или държите да ви плащам за това, че искам да помогна???

Другото, за което съм против е, че с такава дарителска кампания ролята на държавата остава в сянка. А не бива. Вярвам, че в държавата ни има пари за бедствени ситуации и че от общите пари, които събираме с нашите данъци можем да отделим за пострадалите хора. Това, което ме притеснява е, че в нашата държава няма нормативно определена отчетност на тези пари. Искам след три месеца например, да видя в официален сайт на някоя държавна институция следната информация: До еди коя си дата са събрани 100 000 лв., които са разпределени по следния начин: на Г.П.М. живеещ на ул…. 10 000 лв. за подменена дограма, установено с фактура ….. Или нещо подобно. Искам Сметна палата или друг определен от държавата орган да провери разходването на тези пари. Защото в мен винаги остава съмнението, че когато изпращам пари те не стигат до там където съм ги изпратила.

Каква е причината за избухването на цистерните – аз лично не искам да знам. Това няма да промени живота и смъртта … Искам железницата да продължава да превозва опасни товари, защото се ужасявам от същите, движещи се с огромни коли по улиците, натоварвайки трафика. Надявам се тази трагедия да не е още един коз в полза на това, че БДЖ са ненадеждни и следва да бъдат продадени за жълти стотинки.

А ако това стане сещате ли се колко хора ще се окажат затворници в собствените си села, защото просто не им стигат парите, за да стигнат до близкия град, аптека и болница? 

Гледам цветя в апартамента, защото ме учат на търпение. Това с търпението май всички го знаем.

При мен започна  още от детските ми години, когато дума не давах да се отвори да ми подстрижат косата – имах си страхотни огромни къдрици. Разбира се, не давах дума да се отвори и за решене на косата. И до ден днешен мразя да се реша. Разликата е, че днес никой не ме задължава.

Та тогава, когато още бях малка и не можех да решавам сама за себе си, майка ми ми казваше: когато пораснеш, ти ще си решаваш. Сега решавам аз.

Тоест – имай търпение. И аз – имах търпение. Ама малко.

Така е за всичко до ден днешен: имай търпение да завършиш и после ще имаш пари, имай търпение до следващата заплата за онова страхотно бижу, имай търпение до седващото лято за да видиш морето, имай търпение до ноември месец, за да отидеш на спа... имай търпение.

Но аз нямам търпение. Искам всичко сега и веднага. Едно моя приятелка ми каза, че ако получа всичко сега и веднага после няма да има какво да очаквам.

Не ми се вярва. После ще измисля нещо друго, което искам сега и веднага ... защото не искам да чакам нито секунда за нещата, които искам.

Та за това гледам цветя. За да ме учат на търпение.

Обичам да ги взема малки, или грозни, или нещастни, или умиращи. Обичам да ги глезя и да гледам как с всеки ден стават все по-красиви. После ... започват да проявявт капризи: орхидеите ми искат постянна светлина, но да не е слънчева, за това включвам нощна лампа; после пък заповат да линеят, ако не им говоря колко са красиви и ако не чистя листата им с прясно мляко – да не забравя леко притоплено, че иначе не им харесва; имам една лозичка, която предпочита да я подстригвам, защото в противен случай става една ... грозна; имам цвете с огромни лилави листя, което наричам пеперудки, което ако не му се обадиш, че си се прибрал започва да съхне; имам бегония, която лятото предпочита да живее в спалнята, а зимата – в хола, имам висящо разстение, което пък предпочита лятото да е на терасата, на пряка слънчева светина, а зимата... е то просто ненавижда зимата.

Търпение ли? Трябва си търпение за всичко ... а как ми се иска цветята ми да изглеждат добре където и да ги сложа, стената ми да не прави кондез и мухъл, а тотото да не изпраща пари винаги на съседа, а на мен... и ако може да не чакам чак до следващото лято, за да видя морето.

Ето за това гледам цветя. Защото ме учат на това, което нямам и никога не съм имала – на търпение. Като гледам колко съм добра ученичка сигурно цял живот ще отглеждам цветя ... защото не ми се вярва да свикна с това ... търпение.

В моята работа ми се налага да пътувам много и то с обществен транспорт кога влак, кога с автобус … кога с каквото ми падне.

Понякога когато пътувам с влак ми се налага вместо престой 20 мин. На някоя гара да се окажат 40, но с времето свикнах да приемам това за нещо не толкова фатално. Чета си книжка, пия кафе и се опитвам да не дишам, защото в ЖП гарите … мирише. Няма да ви обяснявам на какво. Тези от вас, които са имали късмета да пътуват с влак, да прекачват влак, да седят в някоя гара, на почти неизвестно населено място знаят на какво мирише. Както и да е.

Пътуването с автобус носи други радости: понякога автобуса се е повредил и не минава на спирката, на която стоиш вече повече от час. Не минава, няма и да мине резервен автобус. То когато автобуса е произведен преди да си се родил, а вече си минал четиридесет си е съвсем нормално. Виждала съм и автобуси, които ако бяха граждани на страната ни отдавна щяха да се пенсионирали, но … Просто днес няма да пътуваш с автобус и това е.

Хората на село са свикнали: отлагат замислената работа в града за утре и се прибират по живо по здраво в къщи. Но какво правя аз, като трябва да се прибера точно с този автобус, който е решил, че днес няма да работи?!?!

Стоя си на спирката и чакам. Точно „стоя“, защото поради липса на пари или на далновидност има спирка с миниатюрна пейка само от едната страна на пътя. Понякога си позволявам да седна и на пейката, но това е рисковано, защото шофьора на автобуса може и да не спре. И пак си оставам в селото, в което друг автобус не минава, друг влак също не минава … а аз все пак  трябва да се прибера в къщи.

Та в един такъв ден, си стоя на спирката, чинно ходя напред – назад по кратък маршрут защото се страхувам, че шофьора ще ме подмине и държа да следя кой идва и … спира кола. Не е бял мерцедес, а обикновена малка кола с мъж и жена в нея. Жената ми казва: Госпожо, няма смисъл да чакате автобуса, той днес няма да пътува. Хубава работа – отговарям аз и се усещам как зъбчатите колела в мозъка ми започват с мъка да се въртят в опит да решат проблема с моето прибиране.

А вие за къде пътувате? Ами за града – отговарям аз. Добре, ние имаме 10-тина минути работа и ще се върнем да ви вземем защото и ние пътуваме за там.

Зарадвах се. Седнах на пейката, зачаках и онези същите зъбчати колела в мозъка ми запознаха да произвеждат картини от криминалните филми. Една от тях се открои много ярко: приятни и мили млади хора, сложили в багажника на колата една лопата и чувал … ясно най-вероятно са серийни убийци.

То, за да си сериен убиец не трябва непременно да ти е изписано на физиономията. Даже обратното – добре е да имаш приятна външност и поведение, което не буди никакво съмнение.

Дойдоха хората, аз се качих и в последствие се оказаха се много приятни и пътуването също беше много приятно. Не ми се случи нищо лошо.

Но в мен остана една горчивина: даже когато някой, ей така безкористно реши да направи нещо хубаво за непознат,  този непознат се отнася със съмнение. Не казвам, че трябва да сме прекалено доверчиви, не казвам и че всеки ти мисли доброто или най-малко, че не иска да навреди … но защо престанахме да се доверяваме? Защо престанахме да правим мили жестове, които нищо не ни струват? Защо престанахме да бъдем хора?

Днес искам да ви разкажа за едно мое гадно преживяване и то не, за да будя съчувствието ви. Искам да събудя злобните клюкарските коментари … и да събудя вас, ако сте като мен.

Преди три седмици се събудих с леко главоболие, замайване и отпадналост. После започнаха да се натрупват други неприятни симптоми, които все пак не ме накараха да се обърна към лекар: започна да ме боли кожата на гърба, после да ми изтръпват ръцете до китките. На моменти имах чувството, че гърба ми гори от топлина, после спира и отново започва да боли.

Вечерта вдигнах лека температура – 37,4 градуса. След консултация с Гугъл реших да си легна и да се наспя защото това беше първият ми работен ден след 20-дневна страхотна отпуска и според Гугъл това може да е начало на депресия след отпуска. Плюс  това предходния ден ходихме на басейн и реших, че може да съм настинала.

На сутринта се събудих по-добре. Закусих – оризови блокчета с маслинена паста и пих кафе. От вчерашните симптоми беше останала само болката на кожата на гърба. Болката беше все едно съм изгоряла, но всъщност не бях. Сигурно ви се струва дребен проблем, но е много трудно да сложиш и носиш сутиен, ако те боли кожата на гърба. Стиснах зъби и се облякох. Смених и тениската с една без ръбове отстрани, защото и ръбовете започнаха да предизвикват допълнителна болка и тръгнах на работа.

До обяд бях добре, но след обяд стана направо страшно. Започна да ми се спи. Неконтролируемо … това не е онова приятно замайване, което се случва от време на време и ти се иска да подремнеш. Просто заспах на стола. Събудих се след 10 минути отново с горящия гръб. Изпотих се. Нямах сили да стигна до тоалетната да си наплискам очите с вода. След работа само се добрах до дивана и отново заспах. Температурата ми вече стигна до 38,6 градуса.

На сутринта се събудих отново по-добре. Реших, че е било вирус, че температурата го е убила и че вече ще съм по-добре. Но това не се случи. Даже не успях да се кача по стълбите до работното си място. Вече се предадох и се примирих, че трябва да посетя джипито си.

Е, няма да изпадам в повече подробности, но се оказа, че съм се обезводнила защото не съм пила вода. Да сте чували по-голяма глупост от тази? Не съм се обезводнила от вирус, повръщане, болест… а от това, че съм забравила да пия вода. В комплект с това, че не пия безалкохолни напитки, не ям кисело мляко, не ям супа и таратор лятото … Аз не съм пила нищо друго освен кафе. Е, браво на мен.

За да не се случва тази огромна глупост и на други мои приятелки, реших вместо да си трая по случая да разказвам за него. Срам не срам разказвайки на други хора масово чувах следните реплики: Ами то и аз не пия вода и ми няма нищо.

Не ви го разказвам за да си търсите оправдания да не променяте живота си … а за да ви припомня, че пиенето на поне  1,5 литра вода на ден ни е задължение. Това не е нито удоволствие, нито се прави по желание, нито трябва да чакаме да ни се допие вода преди да пием. Трябва да пием вода… Е, аз вече пия 2 л.вода всеки ден, без да си търся оправдания. Спрете и вие да си търсите оправдания и ... изпълнявайте основното си задължение за деня – пийте вода.

Лежа си на плажа. Почти празен плаж. Вече е девет и тридесет и все още почти няма хора. Винаги избирам плаж, който е слабо посещаван, за да се насладя на шума на вълните, без да се налага да слушам чужди разговори ...

На плажа, на който ходя през деня се събират не повече от тридесетина човека, а плажа е наистина огромен.

Е, добре питам се аз защо всички се трупаме на едно и също място? При толкова свободно място на плажа, всеки който дойде, си слага чадъра толкова близо до моя, че сянката му пада върху мен, а не върху него. Огледах се и реших, че всички се струпваме толкова близо един до друг, защото всички искаме да сме възможно най-близо до водата.

Има логика – помислих си аз – то така ти е по-хладно, чуваш шума на вълните... и някак не ти се иска да вярваш, че след ден, два си тръгваш.

На следващия ден, водена от собственото си прозрение, реших да си сложа хавлията на средата на огромния паж. Да кажем – четири реда, след първия, онзи който е най-близо до водата. Казвам четири реда и имам в предвид онези позиционирани чадъри на платените от определени хотели плажове. Само да поясня, плажа на който ходя, граничи с платен плаж, който е с 15 реда чадъри и шезлонги... плюс заведение на определно разстояние от шезлонгите ...

Та сложих чадъра си някъде към четвъртия ред, легнах си кротко и се заслушах във вълните. Половин час по-късно дойде младо семейство с две деца, после двама възрасни с едно внуче, двама млади влюбени и компания от петима тийнейджъри. Всички, без изключение си наредиха чадърите и хавлиите около мен. Никой, амо никой не отиде на „първа линия“ до водата въпреки, че там беше празно. И въпреки, че същите хора бяхме там предишния ден. Пак почти един върху друг. Мястото до водата остана празно до обяд, когато аз си тръгнах.

Никой не отиде по-далече от другите. Никой не потърси относително усамотение и никой, ама никой не заговори непознат.

Даже като се замисля, бих била много по-тревожна, ако съм сама на плажа. Вероятно не бих останала на такъв плаж... Не знам защо. Дали заради подозрението, че на самотен плаж може да ми се случи нещо нежелано?!?! Или защото, всички се чувстваме много по-сигурни с други човешки същества наоколо?

А... не правим ли абсолютно същото и в ежедневието си? Та нали всички се стремим да живеем в голям град? И почти всички живеем в апартаменти, в блокове и входове заедно с много други хора – и добри, и лоши.

И това не ни прави нещастни ... защото човека е стадно животно и само в стадото се чувства сигурен и спокоен.

Не казвам, че това е лошо нито пък, че е добро. Това вероятно е само инстинкт от времето, когато човека е оцелявал само заради това, че е в стадо ... все пак, коя съм аз та да коментирам хиляди години еволюция.

Но ... не може ли поне на плажа, там където има възможност, да си осигурим малко уединение? Толкова ли много искам? Хора на плажа, но на прилично разстояние, поне толкова, че да не ползвам сянката на чуждия чадър, а да си следвам сянката на моя ... и да не чувам чужди разговори?

Непрестанно чета диети из нета. С идването на лятото статиите и книгите за отслабване стават все по-популярни. Едните са по-лесно изпълними и включват едно твърдо сварено яйце на закуска, маруля и сирене на обяд и пропускаш вечерята, а други са толкова сложни, че след като прочета какво трябва да ям първия ден на закуска и обяд, направо съм се отказала от диетата.

Разбира се, всяка жена, която се е замисляла по въпроса с диетите е установила, че движението е всичко, от което има нужда и не прави. Отдавна съм престанала да вярвам, че домакинската работа гори калории. То ако беше така, всички жени щяха да бъдат стройни и слаби. Аз допускам, че тези статии ги пишат женени мъже, за да насърчават половинките си да чистят, перат на ръка и готвят азиатска, мексиканска и индийска кухня в една и съща седмица.

Според мен всяко ограничение от рода никога повече не бива да ядеш … шоколад, хляб, месо или каквото и друго да измисли съчинителя на статия за диета или набеден като такъв диетолог води до познатия ни йо-йо ефект. Не можеш да си забраниш завинаги да не ядеш шоколад, торта или хляб с маслини.

Все пак решите ли да отслабвате първо го решете. Решете, през януари месец че ще свалите 5 килограма до морето. Не си поставяйте огромни цели и не се мерете всеки ден на кантара, за да не се демотивирате. Най-важното според мен е първо да убедите мозъка си, че ще отслабвате, даже ако можете честичко си представяйте как лятото сте на море по бански и даже рязания бански ви стои добре. Никога не забравяйте, че за един месец може да свалите от 2 до 5 кг. в зависимост колко сте над обичайните си килограми.

Преценете колко се движите и ако сте по-лежерна, като мен, хич не си обещавайте, че от следващия понеделник ще тръгнете на фитнес, ще се потите като героиня от касов американски филм с коремни преси у дома или всяка сутрин ще тичате по 5 километра и то даже преди закуската и кафето. Определете си маршрут за разходка след работа. Ако до вчера сте се прибирали с маршрутка от днес се прибирайте пеша или поне слезте две спирки по-рано.

Намалете хляба, газираните напитки и всичко опаковано в лъскава опаковка. Поинтересувайте се от разделно хранене, без да залитате много в тази посока. Основното, с което аз се съобразявам са две неща: първо – никога не се смесвайте месо и млечни продукти на едно хранене, зеленчуците вървят със всичко, а плодовете се ядат отделно и второ - разликата от едно хранене до друго с несъвместими продукти е два часа. Така, ако сутринта сте закусили кисело мляко, на обяд спокойно може да си ядете пържола със зелева салата.

Пийте вода. За мен това е трудно за изпълнение, но за отслабване и за поддържане на кръвоносните съдове е задължително.

Преценете реално структурата си. Дори нищо да не ядете, ако структурата ви не позволява да станете манекенка, значи със сигурност няма да станете такава. Това разбира се не бива да ви служи за оправдание и да се откажете още на втория ден. Само че, като гледам себе си, ми е напълно ясно, че аз никога няма да стана 50 кг. Висока съм 164 см. и в момента съм 60 кг. Мога до морето да сваля най-много 2 кг. … но да си поставя за цел да отслабна 8-10 кг. би било пълно безумие.

И последния ми съвет. Никога не забравяйте, че сте жив и нормален човек, който си има своите малки/големи прегрешения. Ако сте на ограничителен режим за отслабване и ви се прияде торта, което е абсолютно забранено от гледна точка на разделното хранене, отидете в най-хубавата сладкарница, поръчайте си парче от най-хубавата според вас торта и си го изяжте с огромно удоволствие. Допуснете ли по време на яденето на тортичка да се прокрадне онзи тъничък гласец, който ви обяснява колко калории сте сложили на задника си то непременно калориите ще се залепят точно там. И няма смъкване.

Понеже сега вече е късно да си обещавате каквото и да било за морето, се приемете такава каквато сте, точно така както правят мъжете. Купете си нов бански, парео в ярки цветове и вървете с гордо вдигната глава и огромна усмивка. Това е. Жените са два вида: усмихнати и сърдити. Чак после се появяват другите определения за тях от рода на: грозни и хубави, слаби и дебели, работни и мързеливи … Пък и на морето може да си обещаете, че през коледната нощ ще се поберете в рокля един размер по-малък от сегашния ви.