Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Captcha *
Reload Captcha
Неделя, 30 Април 2017

НА ПОЧИВКА КАТО НА ВОЙНА - || част

By  Авг 16, 2016

Ден трети:

Вали. Толкова много вали, че и за разходка не става. Обявявам решението да се вземат компютър и таблет за гениално.

Ден четвърти:

Пристигат наши приятели и техни приятели с деца. Няколко на брой, и все госпожици. Мрънкането и думата „искам“ се увеличават главоломно. Видимо е повишено вниманието при преброяване на наличните деца на влизане и излизане от водата, а  виковете „Излез най-накрая от тая вода, че ти посиняха устата!“ се удвояват.

Децата не ни обръщат никакво внимание, защото знаят, че след около минута този вик се повтаря, така че благоразумно изчакват някой да отиде да ги измъкне насила след стотното напомняне.

Периметърът около чадърите ни вече е абсолютно празен, с изключение на двойка възрастни плажуващи, вероятно със слухови проблеми, които също се изнасят след като им се налага да изтупват кърпите си през две минути от пясъка. Забелязва се струпване на почиващи чак в другия край на плажа.

След обяд минаваме изобщо без плаж.

Барбекюто за вечеря в приятната беседка на хотела за пореден път ме убеждават,че на деца не може да бъде угодено по никакъв начин.Това не яде едно, онова не яде друго, но дружно обожават царевичните пръчки и сладоледа, и таблетите, и телефоните. Купуваме си част от спокойствието, щедро разрешавайки употребата на „умни“ устройства за половината вечер, стаята за игра на хотела ни дава мир за останалата половина.

Остатъкът от вечерта преминава в нормален разговор, без капризи и недоволства.

Ден пети:

В съседното бунгало се настаняват семейство с три деца на възраст 2-6 години. В два на обяд две от тях търкалят наоколо грамаден камион, а на звук го докарват като истински камион. Третото дете плаче непрекъснато и единственото, което се разбира между хлипанията е израза „искам пък!“.

Отнякъде се появяват още две хлапенца на видима възраст 8-10 г., които стрелят с пушки и надават бойни викове по алеите.

Родителите им смучат безучастно обедната си мента на верандата и ни гледат реакциите.

Усмихвам им се.

Не сме само ние.

Дъщерите ми най-накрая си намират приятели. И то такива, с които вечерите стават безкрайни, играта на жмичка  - вълнуваща, а скитането по алеите между бунгалата – откривателско. Приятели, за които ще си спомнят до следващото лято и след това, защото лятото е времето за натрупване на спомени.

Ден предпоследен:

Посрещам първия в живота си July Morning. На 41 все още не е късно. Домочадието твърдо отказва да става по тъмно и остава да си доспива. Сигурно и аз щях да го проспя, ако нечие куче не ме беше събудило с молителския си сутрешен лай. Какво да се прави – еко комплексите са приятелски настроени към всякакви животни / виж двете магарета и коня/.

Целият  ден е посветен на най-красивия плаж на земята. Място, където се зареждаш с енергия, достатъчна да захрани половината свят – кристално море, златен чист пясък, гора наоколо и допустимо малко хора по плажа. Водата е плитка много метри навътре и децата са оставени да киснат в нея до момент, в който сами ще пожелаят да излязат.

На тръгване голямата плаче, а малката задава въпроси за смисъла на живота.

Багажът за обратно се приготвя за минус време – всичко се набутва по саковете без никакъв ред и без каквато и да била емоция. Половината вещи са изобщо неизползвани, другата половина са скъсани от експлоатация. За поредна година съм прекалила с багажа, включвайки безсмислени уреди като ютия и сешоар, както и дрехи „за всеки случай“.

Плаче ми се.

Ама държа фронта, защото голямата още не е спряла да рони сълзи по любимия плаж и защото ясно си спомням собственото си недоволство от мястото, което сама избрах за почивка.

Някак си обаче пишман-еко-къщата сега няма чак толкова недостатъци. На заден план са останали и мебели /какво значение изобщо са имали, нали само сме преспивали вътре!/, и дограми, и балатуми...Даже и хората по съседните бунгала с техните домашни любимци ми се струват приятни.

В прашната София ще си занесем хубави спомени, много слънце и чисто море.

Останалото ще бъде забравено, или омекотено от носталгията.

Плача почти през целия път на връщане и си мисля дали торбата с пясък, миди и рапани не се е разпиляла в багажника.

Last modified on Вторник, 16 Август 2016 16:14

Leave a comment

Make sure you enter the (*) required information where indicated. HTML code is not allowed.

  1. Актуално
  2. Популярно
  3. Коментари



Последвайте ни във фейсбук