Има хора, които грабят с шепи от живота. И живота им дава най-доброто, което могат да пожелаят. Поне така ми се струва гледайки ги от страни. Аз не умея. Аз се движа в релсите: работа, дом, понякога за кратко в някой спортен клуб. От време на време се ядосвам: защо не отидох там, когато имах възможност? Защо отказах да изляза на кафе? Защо … Ама това вече е минало и след задължителното заричане вече да не пропускам да се забавлявам следва отново същото влизане в релсите … После следва оплакване от лошото (или от хубавото) време, после от спрелите коли на пътя, после от песента на птиците, а после от липсата на пеещи птици, от това, че пак имам да чистя или че тъкмо съм измила прозорците и вали дъжд …

Представете си следната ситуация: мъж и жена бързат за среща с приятели в кръчма /ресторант, обикновено заведение…/, няма никакъв повод, просто да се видят, да изпият по една бира, да обсъдят разни важни неща, като неуспешния риболов или някой футболен мач. Картинката е следната:

Мъжа е готов, навлякъл е първите му попаднали дънки и някаква тениска – изглежда добре, как го правят това мъжете все още не мога да разбера, пристъпва от крак на крак в коридора, подрънква с ключовете /леле как го мразя това!!!/, а мисълта му се е вкопчила в изпотена чаша бира и огромна чиния с пържени картофки.

Вече знаете, че от време на време пътувам с влак. За сведение на тези, които са пътували още като студенти, а от тогава е минало толкова време, че са сменили 4-5 коли купени на старо, ще припомня, че по ЖП-линиите се движат два вида превозни средства: мотриса и влак.

Ще ви разкажа накратко и за двете.

Много неща са се изписали за миналото. Историята се пише и пренаписва. Историята се тълкува. Променят се думички, променят се запетайки , променя се мястото на точката и многоточието. Не съм историк и не смятам, че имам правилно мнение за нещата, които са се случили преди да се родя. Та за това пиша само за това, което се случва днес, а утре хората,  които се занимават с история ще пренаписват,  променят и тълкуват.

Преди време ми се наложи да пътувам с влак. Трябваше да сменя един влак с друг и се наложи да почакам 20-тина минути. Забелязах, че по перона се разхожда едно куче – смешно едно такова, рошаво… ходеше си спокойно, не досаждаше на хората, понякога дружелюбно помахваше с опашка.

Когато трябва да висиш и да чакаш е най-добре да е с кафе, което освен че ти дава тонус и топли ръцете ти… Взех си кафе и се загледах в кученцето… не знам защо, но аз реших, че служителите на гарата го хранят.

Днес тупнах. Много смешно, много силно, малко болезнено и много, ама много срамно. Стъпих на една място, видимо заледено, първо защото нямаше къде другаде да стъпя и второ – защото за част от секундата реших, че не е толкова заледено колкото ми се струва. Срамното е не самото падане, а факта, че две минути преди това една друга жена, със същите като моите размисли и със същата правилна преценка за нещата тупна на същото място. Е, тя е по-млада от мен, със спортни дрехи, хубавка една такава … та веднага се намери един мил, млад човек да и помогне да стане, да и се усмихне, да и подаде отлетялата в една близка преспа сняг чанта…

Вчера дойдох на работа и ме очакваше огромна изненада: почти всички електроуреди не работеха: лаптопи, климатици, компютър… и се хвърлих в трескави  разсъждения: бушон ли е изгорял? Разклонител ли е? Или само няколко гнезда от разклонителя? Хм, а дали машината въобще е включена? Ако е включена тук, а я включа там може и да проработи…