مبل راحتی صندلی مدیریتی صندلی اداری میز اداری وبلاگدهی گن لاغری بازی اندروید تبلیغات کلیکی آموزش زبان انگلیسی پاراگلایدر مارکت اندروید خرید بلیط هواپیما دانلود آهنگ جدید آهنگ جدید آهنگ پروتز سینه پروتز باسن پروتز لب میز تلویزیون
Медуна

Медуна

Миналата пролет обявих, че цяло лято няма да влизам във Фейсбук. Направих го, за да не ми се сърдят приятелите, но подразнена от една ситуация, в развоя на която се оказа, че фейсбук определя отношенията ми с хората. Защо си написала това във фейсбук? Защо не си ми лайкнала снимката? Междувременно няма бутонче, че не харесваш, а то се подразбирало след като не си натиснал бутончето – харесвам. Не дай си Боже да пропуснеш да влезеш няколко дни във фейс-а, е те тогава вече става страшно: който и да те срещне от фейсбук приятелите ти винаги започва разговора със: Защо не влизаш във фейсбук? Не си лайкнал … , не си дал приятелство на … , а съм ти го предложил за приятел …

Вчера отивам на дело в съда. Не си мислете, че кой знае какво съм направила или че ще ви занимавам с някое клюкарско дело … въпреки, че и това е добра идея. Та отивам на дело. Сградата огромна, солидна, внушава респект. На портала скенер като в летище, минаваш през рамка, която пищи. Стоят двама души-охрана, преценяват какво пищи и или те пускат или ти четат конско. За мой срам в дамската си чанта нося швейцарско ножче. Срам е когато отидеш със швейцарско ножче в съда, а не когато си достатъчно предвидлива жена да си го носиш в чантата. Прочетоха ми конско хората, прибраха ножчето и ме пуснаха. Делото си мина както трябва. Преди да изляза реших да отида до тоалетна. Направих една обиколка, после се върнах при моите приятели-охраната на входа и попитах. Упътиха ме хората. Влизам във врата, на която си пише „тоалетна за посетители“.

Чистя си в неделя сутрин под звуците на класическа музика. Казвам сутрин, но всъщност е 10 и 5, защото по-рано от това комшийте ми няма да понесат класическа музика. Въобще не си мислете, че се правя на интересна. Ако ме питате кой изпълнява тази ария, или кой е написал това, което слушам не мога да ви отговоря. Но обожавам оркестър, оперното пеене и цялата феерия от звуци. Без да разбирам точно за какво става дума си представям нещо неземно и прекрасно. И точно защото я обожавам, предпочитам докато звучи да върша нещо, което всъщност не обичам да върша, за да не мисля, че върша това неприятно нещо. Та пак се връщаме в началото на статията....  чистя си в неделя сутрин и се ядосвам.

Днес се събудих от припряно тропане по шкафчетата, ровене, издирване на някакви предмети. Знаех, че това е част от подготовката за празнуването на св.Зарезан на вилата в изцяло мъжка компания. Вече будна, имитирайки дълбок сън се сетих, че мъжа ми не прояви толкова голям ентусиазъм лятото, когато поисках да отидем на пикник до една река. Не, че имах кой знае какви по-добри планове за днешния ден, но все пак си беше повод за страдане още от сутринта.

Днес хванах Рошка в неприлични действия с Пешо, Джони и един нов, който не бях виждала в квартала.

Рошка е златно жълто куче от най-разпространената порода в България, създадена от идиоти, т.е. улично куче. Малката Рошка беше доведена в квартала от една моя съседка, с единствената цел – пет годишната и дъщеря да си играе с нея. Детето си е дете, а задоволяването на капризите му мисъл на родителите му. Това ми е ясно. Само дето не ми е ясно защо има толкова смотани, безотговорни ... и да не продължавам с определенията родители, които нямат капчица жал към животните. Все си мисля, че когато детето ти иска куче, трябва да си достатъчно умен и да прецениш дали ти самият искаш куче, дали можеш да се грижиш за куче и дали въобще имаш къде да го гледаш.

Не знам при вас как е, но при мен от Нова година насам постоянно ми се повтаря, че на 14 февруари се празнува св.Трифон Зарезан, а не св.Валентин.  То по този въпрос няма как да споря. Истина е. Но не преставам да се учудвам какъв е този побългарен светец, който изисква освен да се зарежат лозите, цял ден мъжете, подчертавам мъжете, да пият вино и да пекат пържоли. В началото се дразнех. После осъзнах, че ако ме поканят на такава сбирка, ще се наложи аз да върша домакинските неща, а те да си пият и хапват. Така… вече не дразня и до тук е добре. Но какво да правя с цял ден?!? Нямам с кого да се скарам, нямам с кого да обсъждам летния ремонт, нямам на кого да правя забележки, че си е сложил краката на холната масичка… Чудих се, чудих се и си съставих елементарен план:

Днес като пешеходец  дадох път на шофьор,  той ми се усмихна, благодари с кимване и отмина. А на мен сърцето ми грейна.  Не си мислете,  че се случи някаква извънредна ситуация. От двете страни на пътното платно бяха паркирали коли, а  други две коли се опитваха да се разминат. Аз, разбира се можех да мина, но понеже съм свикнала да отстъпвам  се дръпнах близо до една от паркираните коли, рискувайки да изцапам чисто бялата си грейка. Тогава получих усмивката, за която се похвалих с началото.

Има хора, които грабят с шепи от живота. И живота им дава най-доброто, което могат да пожелаят. Поне така ми се струва гледайки ги от страни. Аз не умея. Аз се движа в релсите: работа, дом, понякога за кратко в някой спортен клуб. От време на време се ядосвам: защо не отидох там, когато имах възможност? Защо отказах да изляза на кафе? Защо … Ама това вече е минало и след задължителното заричане вече да не пропускам да се забавлявам следва отново същото влизане в релсите … После следва оплакване от лошото (или от хубавото) време, после от спрелите коли на пътя, после от песента на птиците, а после от липсата на пеещи птици, от това, че пак имам да чистя или че тъкмо съм измила прозорците и вали дъжд …

  1. Актуално
  2. Популярно

Последвайте ни във фейсбук