مبل راحتی صندلی مدیریتی صندلی اداری میز اداری وبلاگدهی گن لاغری بازی اندروید تبلیغات کلیکی آموزش زبان انگلیسی پاراگلایدر مارکت اندروید خرید بلیط هواپیما دانلود آهنگ جدید آهنگ جدید آهنگ پروتز سینه پروتز باسن پروتز لب میز تلویزیون
Медуна

Медуна

В моята работа ми се налага да пътувам много и то с обществен транспорт кога влак, кога с автобус … кога с каквото ми падне.

Понякога когато пътувам с влак ми се налага вместо престой 20 мин. На някоя гара да се окажат 40, но с времето свикнах да приемам това за нещо не толкова фатално. Чета си книжка, пия кафе и се опитвам да не дишам, защото в ЖП гарите … мирише. Няма да ви обяснявам на какво. Тези от вас, които са имали късмета да пътуват с влак, да прекачват влак, да седят в някоя гара, на почти неизвестно населено място знаят на какво мирише. Както и да е.

Пътуването с автобус носи други радости: понякога автобуса се е повредил и не минава на спирката, на която стоиш вече повече от час. Не минава, няма и да мине резервен автобус. То когато автобуса е произведен преди да си се родил, а вече си минал четиридесет си е съвсем нормално. Виждала съм и автобуси, които ако бяха граждани на страната ни отдавна щяха да се пенсионирали, но … Просто днес няма да пътуваш с автобус и това е.

Хората на село са свикнали: отлагат замислената работа в града за утре и се прибират по живо по здраво в къщи. Но какво правя аз, като трябва да се прибера точно с този автобус, който е решил, че днес няма да работи?!?!

Стоя си на спирката и чакам. Точно „стоя“, защото поради липса на пари или на далновидност има спирка с миниатюрна пейка само от едната страна на пътя. Понякога си позволявам да седна и на пейката, но това е рисковано, защото шофьора на автобуса може и да не спре. И пак си оставам в селото, в което друг автобус не минава, друг влак също не минава … а аз все пак  трябва да се прибера в къщи.

Та в един такъв ден, си стоя на спирката, чинно ходя напред – назад по кратък маршрут защото се страхувам, че шофьора ще ме подмине и държа да следя кой идва и … спира кола. Не е бял мерцедес, а обикновена малка кола с мъж и жена в нея. Жената ми казва: Госпожо, няма смисъл да чакате автобуса, той днес няма да пътува. Хубава работа – отговарям аз и се усещам как зъбчатите колела в мозъка ми започват с мъка да се въртят в опит да решат проблема с моето прибиране.

А вие за къде пътувате? Ами за града – отговарям аз. Добре, ние имаме 10-тина минути работа и ще се върнем да ви вземем защото и ние пътуваме за там.

Зарадвах се. Седнах на пейката, зачаках и онези същите зъбчати колела в мозъка ми запознаха да произвеждат картини от криминалните филми. Една от тях се открои много ярко: приятни и мили млади хора, сложили в багажника на колата една лопата и чувал … ясно най-вероятно са серийни убийци.

То, за да си сериен убиец не трябва непременно да ти е изписано на физиономията. Даже обратното – добре е да имаш приятна външност и поведение, което не буди никакво съмнение.

Дойдоха хората, аз се качих и в последствие се оказаха се много приятни и пътуването също беше много приятно. Не ми се случи нищо лошо.

Но в мен остана една горчивина: даже когато някой, ей така безкористно реши да направи нещо хубаво за непознат,  този непознат се отнася със съмнение. Не казвам, че трябва да сме прекалено доверчиви, не казвам и че всеки ти мисли доброто или най-малко, че не иска да навреди … но защо престанахме да се доверяваме? Защо престанахме да правим мили жестове, които нищо не ни струват? Защо престанахме да бъдем хора?




Днес искам да ви разкажа за едно мое гадно преживяване и то не, за да будя съчувствието ви. Искам да събудя злобните клюкарските коментари … и да събудя вас, ако сте като мен.

Преди три седмици се събудих с леко главоболие, замайване и отпадналост. После започнаха да се натрупват други неприятни симптоми, които все пак не ме накараха да се обърна към лекар: започна да ме боли кожата на гърба, после да ми изтръпват ръцете до китките. На моменти имах чувството, че гърба ми гори от топлина, после спира и отново започва да боли.

Вечерта вдигнах лека температура – 37,4 градуса. След консултация с Гугъл реших да си легна и да се наспя защото това беше първият ми работен ден след 20-дневна страхотна отпуска и според Гугъл това може да е начало на депресия след отпуска. Плюс  това предходния ден ходихме на басейн и реших, че може да съм настинала.

На сутринта се събудих по-добре. Закусих – оризови блокчета с маслинена паста и пих кафе. От вчерашните симптоми беше останала само болката на кожата на гърба. Болката беше все едно съм изгоряла, но всъщност не бях. Сигурно ви се струва дребен проблем, но е много трудно да сложиш и носиш сутиен, ако те боли кожата на гърба. Стиснах зъби и се облякох. Смених и тениската с една без ръбове отстрани, защото и ръбовете започнаха да предизвикват допълнителна болка и тръгнах на работа.

До обяд бях добре, но след обяд стана направо страшно. Започна да ми се спи. Неконтролируемо … това не е онова приятно замайване, което се случва от време на време и ти се иска да подремнеш. Просто заспах на стола. Събудих се след 10 минути отново с горящия гръб. Изпотих се. Нямах сили да стигна до тоалетната да си наплискам очите с вода. След работа само се добрах до дивана и отново заспах. Температурата ми вече стигна до 38,6 градуса.

На сутринта се събудих отново по-добре. Реших, че е било вирус, че температурата го е убила и че вече ще съм по-добре. Но това не се случи. Даже не успях да се кача по стълбите до работното си място. Вече се предадох и се примирих, че трябва да посетя джипито си.

Е, няма да изпадам в повече подробности, но се оказа, че съм се обезводнила защото не съм пила вода. Да сте чували по-голяма глупост от тази? Не съм се обезводнила от вирус, повръщане, болест… а от това, че съм забравила да пия вода. В комплект с това, че не пия безалкохолни напитки, не ям кисело мляко, не ям супа и таратор лятото … Аз не съм пила нищо друго освен кафе. Е, браво на мен.

За да не се случва тази огромна глупост и на други мои приятелки, реших вместо да си трая по случая да разказвам за него. Срам не срам разказвайки на други хора масово чувах следните реплики: Ами то и аз не пия вода и ми няма нищо.

Не ви го разказвам за да си търсите оправдания да не променяте живота си … а за да ви припомня, че пиенето на поне  1,5 литра вода на ден ни е задължение. Това не е нито удоволствие, нито се прави по желание, нито трябва да чакаме да ни се допие вода преди да пием. Трябва да пием вода… Е, аз вече пия 2 л.вода всеки ден, без да си търся оправдания. Спрете и вие да си търсите оправдания и ... изпълнявайте основното си задължение за деня – пийте вода.

Лежа си на плажа. Почти празен плаж. Вече е девет и тридесет и все още почти няма хора. Винаги избирам плаж, който е слабо посещаван, за да се насладя на шума на вълните, без да се налага да слушам чужди разговори ...

На плажа, на който ходя през деня се събират не повече от тридесетина човека, а плажа е наистина огромен.

Е, добре питам се аз защо всички се трупаме на едно и също място? При толкова свободно място на плажа, всеки който дойде, си слага чадъра толкова близо до моя, че сянката му пада върху мен, а не върху него. Огледах се и реших, че всички се струпваме толкова близо един до друг, защото всички искаме да сме възможно най-близо до водата.

Има логика – помислих си аз – то така ти е по-хладно, чуваш шума на вълните... и някак не ти се иска да вярваш, че след ден, два си тръгваш.

На следващия ден, водена от собственото си прозрение, реших да си сложа хавлията на средата на огромния паж. Да кажем – четири реда, след първия, онзи който е най-близо до водата. Казвам четири реда и имам в предвид онези позиционирани чадъри на платените от определени хотели плажове. Само да поясня, плажа на който ходя, граничи с платен плаж, който е с 15 реда чадъри и шезлонги... плюс заведение на определно разстояние от шезлонгите ...

Та сложих чадъра си някъде към четвъртия ред, легнах си кротко и се заслушах във вълните. Половин час по-късно дойде младо семейство с две деца, после двама възрасни с едно внуче, двама млади влюбени и компания от петима тийнейджъри. Всички, без изключение си наредиха чадърите и хавлиите около мен. Никой, амо никой не отиде на „първа линия“ до водата въпреки, че там беше празно. И въпреки, че същите хора бяхме там предишния ден. Пак почти един върху друг. Мястото до водата остана празно до обяд, когато аз си тръгнах.

Никой не отиде по-далече от другите. Никой не потърси относително усамотение и никой, ама никой не заговори непознат.

Даже като се замисля, бих била много по-тревожна, ако съм сама на плажа. Вероятно не бих останала на такъв плаж... Не знам защо. Дали заради подозрението, че на самотен плаж може да ми се случи нещо нежелано?!?! Или защото, всички се чувстваме много по-сигурни с други човешки същества наоколо?

А... не правим ли абсолютно същото и в ежедневието си? Та нали всички се стремим да живеем в голям град? И почти всички живеем в апартаменти, в блокове и входове заедно с много други хора – и добри, и лоши.

И това не ни прави нещастни ... защото човека е стадно животно и само в стадото се чувства сигурен и спокоен.

Не казвам, че това е лошо нито пък, че е добро. Това вероятно е само инстинкт от времето, когато човека е оцелявал само заради това, че е в стадо ... все пак, коя съм аз та да коментирам хиляди години еволюция.

Но ... не може ли поне на плажа, там където има възможност, да си осигурим малко уединение? Толкова ли много искам? Хора на плажа, но на прилично разстояние, поне толкова, че да не ползвам сянката на чуждия чадър, а да си следвам сянката на моя ... и да не чувам чужди разговори?

Непрестанно чета диети из нета. С идването на лятото статиите и книгите за отслабване стават все по-популярни. Едните са по-лесно изпълними и включват едно твърдо сварено яйце на закуска, маруля и сирене на обяд и пропускаш вечерята, а други са толкова сложни, че след като прочета какво трябва да ям първия ден на закуска и обяд, направо съм се отказала от диетата.

Разбира се, всяка жена, която се е замисляла по въпроса с диетите е установила, че движението е всичко, от което има нужда и не прави. Отдавна съм престанала да вярвам, че домакинската работа гори калории. То ако беше така, всички жени щяха да бъдат стройни и слаби. Аз допускам, че тези статии ги пишат женени мъже, за да насърчават половинките си да чистят, перат на ръка и готвят азиатска, мексиканска и индийска кухня в една и съща седмица.

Според мен всяко ограничение от рода никога повече не бива да ядеш … шоколад, хляб, месо или каквото и друго да измисли съчинителя на статия за диета или набеден като такъв диетолог води до познатия ни йо-йо ефект. Не можеш да си забраниш завинаги да не ядеш шоколад, торта или хляб с маслини.

Все пак решите ли да отслабвате първо го решете. Решете, през януари месец че ще свалите 5 килограма до морето. Не си поставяйте огромни цели и не се мерете всеки ден на кантара, за да не се демотивирате. Най-важното според мен е първо да убедите мозъка си, че ще отслабвате, даже ако можете честичко си представяйте как лятото сте на море по бански и даже рязания бански ви стои добре. Никога не забравяйте, че за един месец може да свалите от 2 до 5 кг. в зависимост колко сте над обичайните си килограми.

Преценете колко се движите и ако сте по-лежерна, като мен, хич не си обещавайте, че от следващия понеделник ще тръгнете на фитнес, ще се потите като героиня от касов американски филм с коремни преси у дома или всяка сутрин ще тичате по 5 километра и то даже преди закуската и кафето. Определете си маршрут за разходка след работа. Ако до вчера сте се прибирали с маршрутка от днес се прибирайте пеша или поне слезте две спирки по-рано.

Намалете хляба, газираните напитки и всичко опаковано в лъскава опаковка. Поинтересувайте се от разделно хранене, без да залитате много в тази посока. Основното, с което аз се съобразявам са две неща: първо – никога не се смесвайте месо и млечни продукти на едно хранене, зеленчуците вървят със всичко, а плодовете се ядат отделно и второ - разликата от едно хранене до друго с несъвместими продукти е два часа. Така, ако сутринта сте закусили кисело мляко, на обяд спокойно може да си ядете пържола със зелева салата.

Пийте вода. За мен това е трудно за изпълнение, но за отслабване и за поддържане на кръвоносните съдове е задължително.

Преценете реално структурата си. Дори нищо да не ядете, ако структурата ви не позволява да станете манекенка, значи със сигурност няма да станете такава. Това разбира се не бива да ви служи за оправдание и да се откажете още на втория ден. Само че, като гледам себе си, ми е напълно ясно, че аз никога няма да стана 50 кг. Висока съм 164 см. и в момента съм 60 кг. Мога до морето да сваля най-много 2 кг. … но да си поставя за цел да отслабна 8-10 кг. би било пълно безумие.

И последния ми съвет. Никога не забравяйте, че сте жив и нормален човек, който си има своите малки/големи прегрешения. Ако сте на ограничителен режим за отслабване и ви се прияде торта, което е абсолютно забранено от гледна точка на разделното хранене, отидете в най-хубавата сладкарница, поръчайте си парче от най-хубавата според вас торта и си го изяжте с огромно удоволствие. Допуснете ли по време на яденето на тортичка да се прокрадне онзи тъничък гласец, който ви обяснява колко калории сте сложили на задника си то непременно калориите ще се залепят точно там. И няма смъкване.

Понеже сега вече е късно да си обещавате каквото и да било за морето, се приемете такава каквато сте, точно така както правят мъжете. Купете си нов бански, парео в ярки цветове и вървете с гордо вдигната глава и огромна усмивка. Това е. Жените са два вида: усмихнати и сърдити. Чак после се появяват другите определения за тях от рода на: грозни и хубави, слаби и дебели, работни и мързеливи … Пък и на морето може да си обещаете, че през коледната нощ ще се поберете в рокля един размер по-малък от сегашния ви. 




Когато ходя някъде на излет обичам да събирам съкровища. Съкровища е всичко, което блести, неща със странна форма, коренища на дървета, строителни отпадъци влачени от реката, камъни с интересна форма или с блестящи жилки и каквото друго се сетите.

После камъните ги рисувам с лакове, когато имам, или им правя декупаж със салфетки, клоните и коренищата боядисвам с каквото намеря, или ги оставям така, а в главата ми се блъскат идеи за другите открити съкровища. Част от идеите реализирам, друга част от тях – не, но си стоят в проект…

В резултат на това, в къщи обикновено е лудница от започнати довършени и недовършени проекти, търкалящи се на моя диван … и не само там. Снощи даже открих една мишка – плюшена де, която направих в дългите зимни вечери … и не я подарих, защото не харесвам очите и. Трябваше да измисля други очи, но така си остана горката мишка – да гледа странно и никое дете да не си играе с нея.

При последното ми ходене на река, когато добих онзи невероятен малинов тен, за който ви разказах по-рано открих коренището, което виждате на картинката. Не му е мястото там където съм го сложила, но вече обясних за проектите и реализирането им в моя живот. Това коренище е осъдено да стои там докато не реша какво ще го правя …

Та какъв ми е проблема сега. Искам това коренище да го боядисам. Понеже не съм художник, или кой знае колко умен човек измислих какво да направя, но реших преди да отида да купя материалите да поразпитам и други хора за мнението им по въпроса. Та до сега идеите са три: яхтен лак за дървото и златен за камъка, бяла боя изтрита тук – таме за дървото и златен камък и златна боя за дървото и бял камък.

Чудя се дали да ви помоля за нови идеи или да помоля да изберете от горните три. Мисля да заложа на новите идеи. Това ще ми докара още по-голямо главоболие по въпроса, защото си представям как някой по – креативен от мен предлага дървото да бъде боядисано в тъмно зелено и в лилаво, а камъка в сребристо, или синьо и бяло райе и камък с цвят на пясък …  и тогава съвсем ще се объркам. Започна ли да мисля в какво да сложа коренището ще настъпи наистина драма: може да го сложа в саксия със земя, може да е в емайлирана кофа с пясък, може да му направя бетонно блокче, с крачета, които не драскат пода …

Е, хайде – чакам идеи за боядисването две седмици и се хващам с четките да творя глупости. Естествено трябва да организирам боядисването на вън, за да не се наложи после да чистя терасата със знайни и незнайни препарати.




Събудих се в събота с натрапчивото чувство, че пропускам нещо важно в живота си. Полежах, защото е събота, помързелувах и се надявах това натрапчиво чувство да си отиде, но – не то се мотае се около мен и ми се присмива.

Накрая половин час по-късно ми хрумна, че тъй като е почивен ден и е горещо може да отидем на плаж. Взех за себе си една микрофибърна кърпа с жирафче,  облякох бански, една неприлично къса дънкова пола, памучна тениска, за мъжа ми хавлиена кърпа с лодка  и тръгнахме за басейна.

Пристигаме там и гледам: няма жив човек по бански. И е едно подозрително тихо. Поглеждам внимателно, защото когато искаш да видиш едно нещо, а виждаш друго очите ти рядко гледат и какво да видя: мотаят се два трактора, трима – четирима работници с четки за боядисване в едната ръка и кафе в другата и толкова... Явно басейна още не е отворен. Да не мърморя излишно, ама кой нормален човек прави ремонт на басейн през лятото?!? А после като мине сезона не престава да се оплаква, че не е имал приходи.

Застанах ядосано и започнах да се оглеждам. Точно до басейна, към който бяхме тръгнали има друг басейн наречен „ВИП“. Колко е ВИП е друг въпрос, ама нищо … ще ходим на ВИП-а…, а там пълно с хора. Човек до човек, кафе до кафе, бира до бира. Във водата няма празно място да се намокриш, да не говорим, ако решиш да плуваш. Нито един свободен шезлонг и нито едно свободно място да си сложиш кърпата, в краката на някой дошъл по-рано ВИП-посетител с риск, когато човека тръгне да слиза от шезлонга да те настъпи. Нацупих се.

Почувствах се хваната в капан, без изход и леко прецакана. Мъжа ми се видя в чудо, защото му стана ясно, че ще се цупя до като му започнат мачовете по телевизията, а и след това. Между нацупена жена по време на мач и усмихната жена по време на мач той избра второто и предложи да отидем на някоя река.

Това с реката се оказа много добра идея. Отидохме. Понеже изпитвам ужас от насекоми той избра едно място с много камъни и пясък, далеч от трева, за да не пищя постоянно. Реших, че няма да лежа и да се припичам и тръгнах да търся „съкровища“ – интересни камъчета, криви коренчета и други подобни нещица.

И открих изсъхнал клон, единия край на който беше потопен във водата. Не можах дъх да си поема от възхищение: на клона бяха избили и се развиваха добре малки, зелени клончета … Не спирам да се възхищавам на Природата, която винаги намира начин да постигне своето. И вероятно винаги би успявала, ако не и пречехме постоянно.

Чудя се как така ние хората забравихме, че винаги има начин да постигнем това, което искаме. Това, че при липсата на басейн отидохме на река беше чиста случайност в потвърждение на това, че винаги има начин. Не знам защо, вторачени в новостите, с които ни заливат рекламите толкова много се отдалечихме от инстинктите си. Съгласете се, че така само усложняваме своя живот, хабим нерви и страдаме без причина. Като няма басейн - отиваш на река, като не те вземат на мечтаната работа - търсиш друга, като някой те наранява с поведението си - търсиш друг път към него … както природата, която винаги намира начин да постигне своето.

Е, два часа след плацикането в рекичката, установих, че не съм взела слънцезащитен крем. Те тук вече и Природата с нейната мъдрост и невероятни решения не можа да ми помогне. Вече станаха две нощи, в които не съм мигвала, защото изгорях порядъчно. В момента съм с прекрасен малинов цвят на кожата, малко замъглен от четирите пласта крем за след слънце и с още по-красиви виолетови торбички под очите. Движа се внимателно, защото все пак ми се наложи да облека делови дрехи, на които усещам всеки един бод … и съм кисела и нацупена. Те тук вече и Природата не би имала решение, защото няма как да накараш цялата Природа да се занимава с глупостите на един единствен човек…




В много от сайтовете, които чета освен вълшебната думичка „секс“  много често се среща още една „Богатство“. За първата дума няма какво да говорим, май и за втората – също. Но и двете ги обединява едно и също – всеки мечтае за това, което няма и тайничко се надява да получи. Днес мисля да се съсредоточа върху втората дума, защото си е чист афродизияк и защото считам, че ако човек има пари може да има всичко друго, което си пожелае.

Богатството е начин на мислене, способност на човек да попадне на точното място, в точния момент и да разпознае този момент. На много от нас точно това ни липсва. Ние – бедните хора в България не сме възпитани да виждаме възможностите, които носят пари, не сме възпитани да рискуваме, не сме възпитани да губим. А няма как човек да натрупа пари, ако не умее да губи.

Преди години майка ми ме научи да шия. Наред с всички останало, което успя да ми натъпка в главата, освен прави ръбове, съчетание на цветове и материи, линия на тялото и линия на дрехата, тя ме научи на нещо основно: за да се научиш да шиеш трябва да не те е яд да разшиваш.

След години опити в какво ли не баща ми ми даде втория много важен съвет в моя живот: трябва да умееш само едно нещо и от него ще изкарваш достатъчно пари. Не е нужно да можеш всичко и да … не правиш нищо.

Така въоръжена с тези два съвета … и до днес не съм станала богата. Понеже онова, което ми доставя истинско удоволствие е четенето стигнах до извода, че основната ми грешка в стремежа ми към повече пари от осигурените ми с работна заплата на държавна работа е невъзможността ми да губя и нетърпимостта ми към собствените ми грешки.

Наскоро попаднах на едно интервю дадено от Клайф Палмър /за онези, на които в момента не им хрумва кой е, това е онзи „малко“ богат човек, който строи Титаник 2/. Та той споделя, че е фалирал шест пъти, защото ПАЗАРЪТ НЕ Е БИЛ ГОТОВ ЗА НЕГОВИТЕ ИДЕИ.

Е, те това представяте ли си го? Аз ако загубя всичко, до което съм се добрала със зъби и нокти: малка кола, малък апартамент и сносна работа задължително ще кажа: Аз не се справих. Аз направих еди кое си, а трябваше да направя … Аз съм виновна.

Друг е момента, че изграждайки си неправилна самооценка, например на вечно за всичко права и всичко можеща, може да затъна в друго блато и да стана смешна за околните …

Накрая, сигурно си мислите, че ще ви дам гениален съвет, който ако го спазвате още утре ще се събудите богати… Не мисля, че имам чак толкова акъл, но имам две предложения за сносно живеене в България:

  1. Гледайте какво правят другите хора, които са станали богати по вашия стандарт. Имам в предвид, че ако вие искате да получавате 2 хил. лв. месечно не е необходимо да строите Титаник, за да ги получите и
  2. Станете земеделски производител. Аз лично не познавам беден земеделски производител с малка, грозна и стара кола, живеещ с дохода на държавен чиновник. Просто няма такъв.  



Е добре, аз съм почти нормална жена с почти нормални страсти. Обичам бижута и обувки. Купувам и двете когато съм: щастлива, нещастна, ядосана, омърлушена, ревяща, болна… Купувам и нося. Нямам проблеми с бижутата, освен факта, че вечно си напомням да не прекалявам с киченето. Имам бижута за всяка дрешка и такива, които все още си нямат дрешки. Имам бижута за делници и празници, даже имам бижута за море, за планина, за излет на местната река, за съботно кафе с приятелки и за неделно мързелуване наречено почивка.

Виж за обувките е съвсем друга тема. Имам много обувки, но повече от половината от тях просто си стоят в кутиите.

Всяка срещната жена ще ви каже, че всяка втора измерена обувка в магазин е перфектна. Стои добре на крака, чувстваш се женствена и прекрасна и даже е удобна. Понякога, когато съм много нетърпелива, пропускам факта, че точно тази обувка не е подходяща за точно тази пола и си тръгвам от магазина обула новите обувки.

…. И стигам до първото кръстовище. Чак тогава осъзнавам, че вместо да летя и да се радвам на стройната си фигура, издължена от високия ток, аз съм сложила краката си в менгеме. Мазолите са най-малкото нещо, което на мен ми се случва с нови обувки. И съм свикнала. Нося си цял арсенал с лепенки в дамската чанта. Наскоро прибавих и силиконови подплънки с различни размери и форми: едни коригират извивката, други тушират огромен ръб, който убива, трети стоят при катарамата, която кой знае защо е направена така, че когато свалиш обувката да ти остане двучасов спомен от нея с всички подробности.

Понякога се решавам и да пътувам с такива обувки. И даже понякога улучвам и да са ми удобни. Понякога се замислям когато купувам … и не купувам. По-често не се замислям и купувам. И после страдам. Гледам си прекрасните обувки, които просто няма как да ходя с тях. Вероятно мога да отида на вечеря: обувам ги, сядам в колата, влизам в ресторанта и сядам … За толкова все ще издържа, но … по принцип си ходя със старите, удобните и не до там красивите обувки. И понякога даже мечтая да има обущар, който да ми направи обувки по поръчка: представям си ги на пиедестал, излъчващи светлина, удобни и много красиви, без да ти орязват каишките краката, без да се измъчваш докато ходиш и без да се спъваш на неподходящи места… Абе нещо като прекрасните пантофки на Пепеляшка, но да може да издържа обута с тях цял ден, носейки дамска чанта, чанта с лаптоп и чанта с документи.

Все пак имам идея. То от мен идеи много, а изпълнение нула, но … защо да няма ТЕСТ ДРАЙФ за обувките? Плащаш си обувките, ходиш ден, два и ако не са ти удобни ги връщаш. Добре де, може и да сложат в магазина един тротоар, едни стълби и пътечка за ходене. Както си го измислят търговците. Приемам и други идеи, но ми писна да събирам ненужни, но чисто нови обувки.

Сега … отивам да измеря едни страхотни обувки: черни, с каишки, една от които е с цвят на старо злато, елегантни без да са много високи, уж с ортопедична подметка и даже може и да са удобни. И въпреки, че не ми отиват на тоалета ще ги обуя още в магазина … поне довечера ще имам оправдание да си лежа на дивачето, да се оплаквам от мазоли, да си чета книжка и да не върша нищо.




  1. Актуално
  2. Популярно

Последвайте ни във фейсбук