مبل راحتی صندلی مدیریتی صندلی اداری میز اداری وبلاگدهی گن لاغری بازی اندروید تبلیغات کلیکی آموزش زبان انگلیسی پاراگلایدر مارکت اندروید خرید بلیط هواپیما دانلود آهنگ جدید آهنگ جدید آهنگ پروتز سینه پروتز باسن پروتز لب میز تلویزیون

Ден трети:

Вали. Толкова много вали, че и за разходка не става. Обявявам решението да се вземат компютър и таблет за гениално.

Ден четвърти:

Пристигат наши приятели и техни приятели с деца. Няколко на брой, и все госпожици. Мрънкането и думата „искам“ се увеличават главоломно. Видимо е повишено вниманието при преброяване на наличните деца на влизане и излизане от водата, а  виковете „Излез най-накрая от тая вода, че ти посиняха устата!“ се удвояват.

Децата не ни обръщат никакво внимание, защото знаят, че след около минута този вик се повтаря, така че благоразумно изчакват някой да отиде да ги измъкне насила след стотното напомняне.

Периметърът около чадърите ни вече е абсолютно празен, с изключение на двойка възрастни плажуващи, вероятно със слухови проблеми, които също се изнасят след като им се налага да изтупват кърпите си през две минути от пясъка. Забелязва се струпване на почиващи чак в другия край на плажа.

След обяд минаваме изобщо без плаж.

Барбекюто за вечеря в приятната беседка на хотела за пореден път ме убеждават,че на деца не може да бъде угодено по никакъв начин.Това не яде едно, онова не яде друго, но дружно обожават царевичните пръчки и сладоледа, и таблетите, и телефоните. Купуваме си част от спокойствието, щедро разрешавайки употребата на „умни“ устройства за половината вечер, стаята за игра на хотела ни дава мир за останалата половина.

Остатъкът от вечерта преминава в нормален разговор, без капризи и недоволства.

Ден пети:

В съседното бунгало се настаняват семейство с три деца на възраст 2-6 години. В два на обяд две от тях търкалят наоколо грамаден камион, а на звук го докарват като истински камион. Третото дете плаче непрекъснато и единственото, което се разбира между хлипанията е израза „искам пък!“.

Отнякъде се появяват още две хлапенца на видима възраст 8-10 г., които стрелят с пушки и надават бойни викове по алеите.

Родителите им смучат безучастно обедната си мента на верандата и ни гледат реакциите.

Усмихвам им се.

Не сме само ние.

Дъщерите ми най-накрая си намират приятели. И то такива, с които вечерите стават безкрайни, играта на жмичка  - вълнуваща, а скитането по алеите между бунгалата – откривателско. Приятели, за които ще си спомнят до следващото лято и след това, защото лятото е времето за натрупване на спомени.

Ден предпоследен:

Посрещам първия в живота си July Morning. На 41 все още не е късно. Домочадието твърдо отказва да става по тъмно и остава да си доспива. Сигурно и аз щях да го проспя, ако нечие куче не ме беше събудило с молителския си сутрешен лай. Какво да се прави – еко комплексите са приятелски настроени към всякакви животни / виж двете магарета и коня/.

Целият  ден е посветен на най-красивия плаж на земята. Място, където се зареждаш с енергия, достатъчна да захрани половината свят – кристално море, златен чист пясък, гора наоколо и допустимо малко хора по плажа. Водата е плитка много метри навътре и децата са оставени да киснат в нея до момент, в който сами ще пожелаят да излязат.

На тръгване голямата плаче, а малката задава въпроси за смисъла на живота.

Багажът за обратно се приготвя за минус време – всичко се набутва по саковете без никакъв ред и без каквато и да била емоция. Половината вещи са изобщо неизползвани, другата половина са скъсани от експлоатация. За поредна година съм прекалила с багажа, включвайки безсмислени уреди като ютия и сешоар, както и дрехи „за всеки случай“.

Плаче ми се.

Ама държа фронта, защото голямата още не е спряла да рони сълзи по любимия плаж и защото ясно си спомням собственото си недоволство от мястото, което сама избрах за почивка.

Някак си обаче пишман-еко-къщата сега няма чак толкова недостатъци. На заден план са останали и мебели /какво значение изобщо са имали, нали само сме преспивали вътре!/, и дограми, и балатуми...Даже и хората по съседните бунгала с техните домашни любимци ми се струват приятни.

В прашната София ще си занесем хубави спомени, много слънце и чисто море.

Останалото ще бъде забравено, или омекотено от носталгията.

Плача почти през целия път на връщане и си мисля дали торбата с пясък, миди и рапани не се е разпиляла в багажника.

ДЕН ПЪРВИ:

Едва 6 сутринта е, а вече сме близо до Пловдив. Няма как – от нетърпение сме станали вчера, дето се казва, и сме се метнали в колата. Всъщност, натъпкали сме се в малкото останало свободно от багаж пространство. Пежото се задъхва, и ръмжи, и недоволства, но продължава да гълта километрите в посока морето.

Двете ми деца спят доволно на задната седалка, превърната в спалня от набутаните между седалките сакове. Към Сливен ще се събудят и ще питат защо още не сме пристигнали. Сигурно си мислят, че управлявам хеликоптер, а не кола на 20 и кусур години.

Пристигаме по някое обедно време – след една, две, три и повече отбивки по пътя, включително и една по-дълга почивка за мекици в Бургас.

Традициите трябва да се спазват.

Възпитаният ми шок от вида на мястото, където се настаняваме, ме убеждава, че в интернет честността не е на почит, а и че не трябва да му се доверявам прекалено, особено когато избирам Великата Морска Отпуска по снимки, част от които сигурно са крадени от сайта на някоя туристическа агенция.

Еко-био-натюр къщата, която съм резервирала още през януари, се оказва бунгало от зората на партизанското движение, с всички присъщи на онази епоха атрибути – балатум, тапети и странни на цвят и вид плочки в банята. Мебелите са масив, да, или по-скоро са били масив преди се сблъскат с глада на дървениците. Има обаче PVC дограма,/ хич не е еко това, да знаете!/, но явно собственикът на комплекса е решил да вложи поне от кумова срама някой лев в мястото, което му осигурява спокойни есенно-зимно-пролетни дни. Въпросната дограма има богат принос към насищане на миризмата на влага и мухъл в бунгалото, както и към приличния му /поне външно/ изглед.

Всъщност отвън всичко изглежда прекрасно – хубави зелени пространства, много дървета и добре подрязани храсти, детски площадки и истинска лодка , хамаци и шезлонги навсякъде. Красиво, но недостатъчно. Все пак не можеш да спиш в хамака навън, при условие че си платил на вечер сума, равняваща се на външния дълг на една малка африканска държава.

Децата не са впечатлени, или са много впечатлени, ама не смеят да коментират, за да не дразнят и без това изнервената си майка.

Лекичко ми намекват, че е време да отидем на плажа, все пак е три след обяд и 35-градусовата жега е много подходяща за първи плаж. Не споря по въпроса, защото още съм в кататонен ступор от настаняването, пък и преценявам, че по-добре на плажа, отколкото в еко обиталището.

С победоносни викове се бухват във водата и разплискват около себе си вълни от щастие. Установявам, че на тях всъщност изобщо не им пука къде ще спят, стига да получават дневно поне осем часа море и пясък.

ДЕН ВТОРИ:

Събуждам се в 4,30. Може би съм се наспала. Или може би съм се събудила от равномерното тропане на нещо тежко в цимент. С леки припълзявания решавам да се разходя до близката кафе-машина и да взема първата доза кофеин за деня. Още е много тъмно, чувам морето да бучи и усещам миризмата на....На пътеката пред бунгалото съвсем свободно стоят две магарета и един кон. Истински магарета и истински кон. Кротко пасат от приятната зелена ливадка и потропват с копита по циментовата пътека. Конят ме поздравява с кратко изцвилване и размахване на опашка.

Правя обратен завой, внезапно решила, че повече ми се пие от нес кафето, което си нося. Или изобщо вече не ми се пие кафе. Все пак това е еко почивка, а кафето е вредно и говедата на пътеката са там, за да ми покажат колко нездравословни са кафе и цигара преди закуска.

На плажа сме още по изгрев слънце. Прекарвам първите два часа в убеждаване на децата, че още е хладно и че ще се къпят в морето малко по-късно. Междувременно те са се овъргаляли в пясък до корените на косите си и са влизали сто пъти в морето, въоръжени с очила и шнорхели „ да се измият само“.

Странно, други хора на плажа около нас няма. Държат дистанция от пет чадъра и три децибела. Може и да им идваме малко шумни или пък гледат да не нарушават нашия периметър от разхвърляни кофи, лопати, пояси, топки и изкопани в пясъка еднометрови дупки.

На всеки двадесет минути по график или едната, или другата е гладна. Торбата с хранителни припаси застрашително се опразва още преди 11 часа.

Явно ще правим ранен обяд.

Толкова са уморени от целодневния плаж, че се катурват в леглата почти по светло още.

Следва продължение …

 




  1. Актуално
  2. Популярно

Последвайте ни във фейсбук